Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

— Не можеш да заблудиш никого — повтори Лъгнър безчувствено.

— Онова, което явно не разбираш, е следното: Не ми пука! — Белкнап говореше с приповдигнат тон на осъден на смърт. — Не се опитвам да те убеждавам в нищо. Само те информирам. В името на старото време. Така че разбираш каква е сделката. Когато умреш, искам да знаеш защо.

— Ами ако си тръгна сега? Ако ти наруша абсурдния сценарий?

Белкнап говореше бавно, отсечено, произнасяйки съгласните звуци внимателно.

Асансьорът вече трябва да се е върнал във фоайето. Шейсет секунди, докато стигнеш до него, още трийсет секунди най-малко, докато дойде дотук — съжалявам. Не разполагаш с достатъчно време, особено с твоето куцане. Охранителите — те са в повече. Допълнителен бонус. Защото наистина това е между теб и мен. Но не мисля, че английският им е много добър. Така че не е нужно да се безпокоиш за тях. А и ако са наистина предани, сигурно с готовност ще загинат заедно със своя бос. Като хиндуистките съпруги, които се хвърлят на погребалната клада при мъжете си. Само че този път говорим за триацетон трипероксид, нектар за бога на гръмотевиците. Можеш ли да го подушиш? Мирише малко на ацетон. Усещаш го, нали? — Той се доближи с няколко стъпки до Лъгнър. — Хайде да преброим на глас секундите, които ни остават, искаш ли?

Погледът на Лъгнър само стана по-остър, докато Белкнап говореше. Той обаче забеляза, че русият охранител вляво от него беше пребледнял. Белкнап му махна леко с ръка за довиждане и изведнъж младежът хукна да бяга. Вторият охранител понечи да го последва. Със светкавично движение Лъгнър го застреля в лицето. Пистолетът „Щаер“ изгърмя силно, но не последва ехо в затвореното офис пространство, което бе странно. Останалите охранители погледнаха Лъгнър слисани.

Сега! Докато един от тях зяпаше вторачено изцапаното с кръв лице на убития, Белкнап замахна с ръка и грабна пистолета от ръката му. Стреля два пъти, ликвидирайки най-едрия охранител и другия рус телохранител. Лъгнър се извърна към него с насочено оръжие, но Белкнап се хвърли зад един от тежките метални шкафове с документи. Един куршум проби металния панел и със забавено от хартията движение остави издутина в противоположния край. Забеляза малката ролетка на пода. Тъкмо ще можеш да си вземеш мерки за ковчег.

Мисли! Мъжът с изпъкналите вени и жили като въжета по ръцете и обръсната глава сигурно в момента се мъчеше да измъкне оръжието си — трябваше да е паднал върху едрия охранител. Опитай се да си го представиш! Белкнап измъкна ръката си иззад шкафа и натисна спусъка два пъти бързо. Изстрелите изглеждаха напосоки, но той се ръководеше от визуалния си спомен за положението на трупа, върху който, както предполагаше, бе паднал мъжът с обръснатата глава. Ужасен вик на агония му подсказа, че поне един от куршумите е поразил целта. Мъжът се задъхваше като ранено животно. Свирещ звук говореше, че плевралната кухина се пълнеше с въздух през дупката от куршума, причинявайки колапс на белите дробове.

Оставаше Лъгнър. Той бе по-хитър от всички тях. Белкнап се опита да въведе в ред мислите си. Какво да направя? Лъгнър нямаше да рискува да бъде свръхагресивен; вместо това щеше да възприеме отбранителна позиция, вероятно като залегне на пода, превръщайки се в трудна мишена. Целта му щеше да е да излезе от стаята и да заключи вратата, така че — ако приказките за експлозивите се окажат блъф — щеше да се разпорежда с противника си както пожелае. Щеше да започне да лази тихичко към вратата, а може би вече бе долазил до нея. Със сигурност щеше да се опита да заблуди своя враг. Секундите се точеха като часове. Белкнап дочу шум вляво от себе си и бе готов импулсивно да се обърне натам и да стреля. Но не беше шум от човек. Най-вероятно Лъгнър беше свил на топка парче хартия и я бе хвърлил, надявайки се да му отвлече вниманието, докато той…

Белкнап се изправи рязко и без да гледа, още по-малко да се прицели, стреля към вратата — насочвайки огъня ниско, сякаш срещу бягаща котка. Отново се скри зад металния шкаф, припомняйки си какво видя. Беше прав: Лъгнър беше точно там, където очакваше. Но дали го удари? Не се чу нито вик на болка, нито пъшкане.

След няколко секунди тишина Лъгнър заговори със спокоен, добре контролиран глас.

— Ти си глупав комарджия. Никой не може да изиграе казиното.

Беше гласът на човек, който контролира напълно ситуацията. И все пак защо ще се издава? Лъгнър беше лъжец от класа. Изведнъж Белкнап осъзна за какво става дума. Гласът на Лъгнър беше прекалено контролиран, прекалено уверен. Беше ранен, вероятно смъртоносно. Опитваше се чисто и просто да примами Белкнап да се покаже. Дочу как Лъгнър направи една стъпка. После още една. Стъпките бяха бавни и тежки, стъпки на умиращ човек. Умиращ човек с внимателно насочен пистолет.