Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

— Ще заложиш ли живота си за това? — попита той с познатото до болка носово стържене. В лявата си ръка държеше голям пистолет.

— Но аз те видях да умираш!

— Видял си ме да умирам, така ли? — Езикът като на гущер на Лъгнър облиза устните му, сякаш търсеше мухи. — Тогава ще е справедливо аз да те видя как умираш. Само че този път без театрални постановки. Знаеш ли, с възрастта ставам все по-голям реалист. По-възрастен, но по-мъдър. За разлика от теб, господин Белкнап. Когато се видяхме последния път, ти беше млад момък. Твърде голям за чукане, но не и прекалено стар да бъдеш изчукан.

Той се разсмя сухо, противно.

Белкнап напълни с мъка дробовете си с въздух. Той позна пистолета, който Лъгнър държеше. Черен, матиран, плочковидна част с прорези, съдържаща затвора и цевта: деветмилиметров „Щаер SPP“. По същество дълго около четирийсет сантиметра нападателно оръжие.

— През всичките тия години, които минаха — продължи Лъгнър, — страхувам се, че ти си загубил свежестта на младостта и само си станал по-груб. По-як и по-груб. — Той пристъпи по-близо до него. — Порите на лицето ти, вените под кожата ти, чертите ти — всичко постепенно загрубява. Всяка година ставаш по-малко дух и повече месо. По-малко душа и повече тяло.

— Аз не… Аз не разбирам.

— Няма много за показване след четири милиарда години еволюция, а? — Ричард Лъгнър погледна въоръжената си охрана. — Господа, забележете смирението в очите му. — Той се обърна към Белкнап. — Ти си като животно в капан. Отначало животното — пор или лисица, невестулка или нещо друго — се бори неистово. То сграбчва с нокти металната клетка, блъска се в нея, гърчи се, вие и се мята. Минава един ден, а ловецът, който е заложил капана, не се появява. Животното се мята, после се сърди. Мята се и се сърди. Минава още един ден и още един. Животното отслабва от липса на вода. Сгушва се на дъното на клетката. Чака смъртта. Пристига ловецът. Животното обаче е загубило всякаква надежда. Дори ловецът да го пусне на свобода, животното е осъдило себе си на смърт. То е приело поражението. Няма връщане назад.

— Да не си дошъл да ме пуснеш на свобода?

Лицето на Лъгнър се разтегна в садистична усмивка.

— Дойдох да освободя твоя дух. Смъртта е съдбата на човека. Аз съм този, който ще ти помогне да постигнеш съдбата си по ускорената процедура. Никой не може да ти помогне. Твоите собствени работодатели, както разбрах, са те отписали. Бившите ти колеги знаят, че носиш само беди. Към кого мислиш, че можеш да се обърнеш — към някакъв си сенатор от Средния запад? По-скоро към Сатаната. — Груб смях. — Време е да зарежеш детинщините и да посрещнеш ликвидирането си с достойнство. — Той се обърна към охранителя, който говореше английски. — На този господин ще бъде разрешено да напусне сградата.

Охранителят повдигна вежди.

— В торба за трупове. — Устата като цепка на Лъгнър се разтегна широко.

— Всъщност можеш да донесеш повече от една торба — каза Белкнап със спокоен глас.

— Ще се радваме да ти предоставим двойна торба, ако пожелаеш.

Белкнап се насили да се разсмее, висок, безгрижен смях.

— Радвам се, че си схванал мъдрите ми приказки.

— Ако се мислиш за умен, си прав наполовина — изсумтя Белкнап. — Аз не бих ви избрал за компания в последното си пътуване. Но предполагам, че това не е нещо, което може да се избира. Няма да изляза от това място жив. Това е вярно. Но забравих да спомена за една малка подробност: никой тук няма да излезе от сградата жив. Да, триацетон трипероксидът е чудно нещо. — Широка усмивка, на която можеха да завидят и хористите на Калвин Гарт.

— Колко скучни са лъжите ти — каза Лъгнър и направи гримаса с устата си. — Колко неизобретателни.

— Ще видиш. Поставил съм из целия офис експлозиви триацетон. С часовников механизъм. Надявах се, че отдавна щях да съм си тръгнал. Но вие ме задържахте. И сега съдбата ще изиграе последната си карта. — Погледна си часовника. — Донякъде съм спокоен. Знам, че ще бъда убит. Но и ти ще загинеш. Което означава, че мога да умра с известно задоволство. След като ще отнема живота на човек като теб, не съм живял напразно.

— Обижда ме не това, че лъжеш, а че лъжеш зле. Постарай се малко бе, човек.

— Иска ти се да мислиш, че лъжа, защото гордостта не ти позволява да признаеш, че влезе в капан. — Гласът на Белкнап бе екзалтиран почти до краен предел. — Ха! Можеш ли да си представиш дори за миг, че ще задействам аларма, без да знам? За аматьор ли ме вземаш, сипаничаво лайно?