Повече време щеше да отнеме обезвреждането на контактния ключ, подобен на онзи върху вратата, извеждаща към външния коридор. Магнит в горния край на вратата държеше ключа в прилежащата рамка в затворена позиция. След като се махнеше магнитът, ключът се отваряше и магнитната верига се прекъсваше. Белкнап примъкна един стол и се качи върху него. Прокара пръстите на ръката си по гладко боядисаната повърхност на металната рамка на вратата, докато усети лека промяна в материала. Почуквайки с нокти, той установи, че в кухия метал има по-плътна желязна пластина. Извади шишенце с ацетон от чантата с инструментите и навлажни мястото с химикала, след което изстърга с отвертка боята. Отдолу се показаха плоските главички на бурмичките, с които бе закрепено устройството в рамката на вратата. То бе майсторски прикрито под маджун, мазилка и боя. Вече не беше скрито.
Сега той внимателно отстрани желязната пластина, която предпазваше алармената система, и откри миниатюрния ключ, две метални пружини, капсулирани в стъклена тръбичка, която стоеше затворена от магнита на вратата. С помощта на клещи бързо строши стъклената тръбичка и свърза заедно двете метални пружини с лепенка. Тъкмо щеше да започне да работи върху ключалката на вратата, когато го връхлетя внезапна мисъл. Той спря след първия контактен ключ, който откри. Ами ако имаше и други? Продължи да опипва металната рамка, почуквайки с ноктите. Имаше още един ключ.
По дяволите! Прокле боговете и себе си, благодарен единствено за това, че се е сетил да провери за други ключове. Как можеше да е толкова невнимателен? С движения, които бяха по-скоро отработени, а не премислени, той обезвреди втория контактен ключ и после направи последен оглед на цялата рамка на вратата, преди да се заеме с ключалката с гаечен ключ и шперц.
Пет минути по-късно вратата се отвори, разкривайки задушно пространство, малко над четири и половина квадратни метра, в което преобладаваха шкафове за документи. На една от вътрешните стени имаше още една врата, което предполагаше, че има стая в стаята. Макар че беше по-вероятно да извежда към стълбище.
Белкнап си погледна часовника. Досега продължилото един час проникване мина без инциденти, но тази мисъл го накара да се почувства по-изнервен, а не по-спокоен. Свръхувереността можеше да се окаже фатална; и никоя истинска операция не минаваше изцяло гладко. Когато нещата вървяха безпроблемно, той очакваше някоя издънка.
Белкнап отвори един от шкафовете, извади купчина документи и започна да чете. Обзе го чувство за безпомощност: той не беше специалист, не знаеше какво да търси. Ако Андреа беше с него, щеше да му помогне да разгадае материалите. Отваряйки шкаф след шкаф, най-накрая се натъкна на папка, обозначена с името Р. С. Лейнам.
Папката беше празна. Нищо незначещо име, празна папка — изглеждаше като притча за безсилието, присмиваща се на надеждите му. Хрътката си гонеше опашката.
След двайсет минути сред документите Белкнап усети, че се бори с досадата. Да, Андреа Банкрофт трябваше да е тук: корпоративните документи бяха нейната стихия. Той обаче се насили да продължи да рови, преглеждайки набързо цял шкаф. Чак когато попадна на купчина документи, обозначени като КОПИЕ, започна да открива онова, което търсеше. Бяха офшорни документи на корпорацията и очите му се плъзгаха толкова бързо по тях, че първоначално не разпозна името като име. Като име на познат човек, а не на произволно назована бизнес организация. Но то беше там: Никос Ставрос.
Тихичко произнесе името на глас. Никос Ставрос беше саможив човек, чийто списък с холдинги по света беше легендарен.
Те включваха, както Белкнап установи, 49 процента от акциите на „Естотек“.
Беше ли в действителност Ставрос Генезис? Дали Лейнам не беше неговият псевдоним? Но Андрюс Парт му каза, че той е американец. Тогава кой притежаваше другата половина от компанията и какво точно контролираше „Естотек“? Белкнап се зачете в тънък лист хартия, озаглавен „ПАРТНЬОРСТВА“, и се помъчи да схване смисъла. Изправи се на крака и завъртя топката на вътрешната врата — слава Богу, не беше заключена. Светна лампата над нея и след като флуоресцентната светлина проблясна, видя още редици от черни шкафове за документи. Десет минути по-късно той започваше да осъзнава сложността на предприятието, подводния до голяма степен айсберг, който беше „Естотек“.
Единайсет минути по-късно чу стъпките на охраната по коридора.
Читать дальше