Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

— Никога не си грешал за големите неща — каза Лайбман обидено.

— Много си любезен, че го казваш — отговори Банкрофт студено.

Макар че Лайбман се поколеба дали да продължи да говори, десетилетията преданост и приятелство го накараха да бъде откровен с великия мъж. Той прочисти гърлото си.

— Но, Пол — каза Лайбман, — винаги има първи път.

На единайсетия етаж Белкнап излезе от асансьора с леко отегчения вид на преуморен от полети човек заради камерите, които вероятно бяха инсталирани в кабинката. „Естотек“ беше на долния етаж; единайсетият бе предоставен на „Семайн“. Както Генадий му обясни, „Семайн“ беше фармацевтична компания, специализирана в изследванията на „биомаркери“; целта им бе да разработят биоанализатори — прости кръвни тестове, които можеха да заменят хирургическите биопсии за някои видове рак. Компанията се гордееше, че дейността и е базирана на „стратегическо сътрудничество между индустрията, научните среди и правителството“. Много партньори, много джобове.

Избра един от три малки офиса на етажа, тъй като работата там беше с най-малка степен на поверителност, а следователно и мерките за сигурност бяха най-ограничени. Между него и офисите на „Семайн“ имаше само една метална врата с тясно прозорче с армирано стъкло.

След като се увери, че няма наблюдателни камери в коридора, Белкнап завъртя топката на ключалката с гаечен ключ с тесен разтег откъм далечния край, за да максимализира податливостта. После пъхна върха на шперца в дупката и завъртя в обратна посока, така че шперцът да измести запънките. Не се получи. Както се опасяваше, беше брава с двойно заключване. След като разбута горните запънки, обърна шперца и към долните. Едва след още няколко минути пълна концентрация успя да отдръпне резето и вратата се отвори.

Не се включи аларма. Както предположи, офисите, в които се помещаваха финансовият и правният отдел на компанията, разчитаха на мерките за сигурност в цялата сграда. Взлом в такива помещения бе рядкост. Обикновената охрана бе напълно достатъчна.

Белкнап затвори вратата след себе си. Помещението беше слабо осветено от флуоресцентни тръби, разположени по вътрешните стени, осветлението за спешни ситуации, което се изискваше за такива сгради по целия свят. Изчака очите му да се приспособят и обходи внимателно пространството, светейки с джобно фенерче. Работните места бяха открити, с изключение на няколко офиса, отделени със стъклени прегради. Мокетът на пода беше сив на големи ромбове. След няколко минути оглед Белкнап избра място, където компютърът и телефонът бяха включени на пода. Като при повечето офис сгради, строени през последните десетина или повече години, под подовата настилка имаше плетеница от оптични и коаксиални кабели. Широко разпространени бяха така наречените „мокетни плочки“, обикновено шейсет и пет на шейсет и пет сантиметра, и той не се изненада да ги открие тук; всеки подов елемент можеше да бъде вдигнат за лесен достъп до кабелажа отдолу. Той легна на пода и повдигна мокетната плочка до разклонителя. Отдолу имаше метална решетка, а под металната решетка бяха кабелите. Но какво ли бе разстоянието между етажите? Извади от чантата „Гладстоун“ лост и започна да отлепва плочки бързо и тихо.

После пъхна малка фиброоптична камера. В другия край тя бе включена в дигитална камера и показваше трепкащ образ върху плоскоекранния визьор. Змиевидната миниатюрна камера със стандартен изход RCA беше половин сантиметър в диаметър и имаше шейсетградусов зрителен обхват. Представляваше черен кабел с дължина около четири метра, прикачен към черна кутийка с електроника, където малък вграден разклонител конвертираше светлината от хиляди микрофибри в единен образ. Малка ксенонова лампичка на извода осигуряваше осветление, докато змиевидната камера си проправяше път през „подвижния“ таван. Продължи да вкарва кабела все по-навътре, заобикаляйки препятствия, докато тя достигна до бяла неравна повърхност. Шумоизолацията на долния таван.

Сега той натисна копче от другата страна, където се намираше миниатюрният фиброоптичен визьор. Показа се троакар с притъпен връх от закалена стомана и започна да се върти. Беше същото като да пробиеш дупка е карфица. Накрая с няколко ловки движения нагласи главичката на далечната камера в току-що пробитата дупка и я промуши през нея.

Отначало образът беше зацапан; Белкнап нагласи настройките, докато на екрана се появи по-ясен образ от етажа на „Естотек“. Показа се обширен офис: четириъгълни бюра, черни столове с кръгли седалки и облегалки, обичайният набор от принтери, компютри, телефонни апарати. Отново нагласи камерата, движейки главата насам-натам, докато откри каквото търсеше. Контактни ключове, които не се забелязваха от пръв поглед освен от обучено око, бяха монтирани точно над рамките на вратите. Инфрачервени детектори за движение: малки пластмасови кутийки, поставени на места с оживено движение — пътеки между бюрата и по дългата редица прозорци. Детекторите за движение се активираха след затварянето на офиса за през нощта и бяха неговото най-голямо непосредствено предизвикателство.