Охранителят вдигна нагоре глава и вид малката главичка на плъха да се подава през хлабав панел на тавана. На месестото лице на естонеца се появи изражение, което показваше, че му е станало ясно какво се случва: гризачите — вероятно лабораторни плъхове на компанията за медицински изследвания на горния етаж — бяха избягали през тавана.
„Kurat! Ema keppija! Kuradi munn!“ Изблик на неразбираеми проклятия: онова, което не му избягна обаче, бяха досадата и непукизмът в гласа на охранителя. Нямаше и следа от тревога или уплаха. Проблемът беше свързан с контрола на гризачите, а не с пробив в мерките за сигурност, реши естонецът. Той изчезна за две минути, а след това се върна. Белкнап познаваше стандартните процедури за сигурност и ако ги бе спазил, охранителят беше отишъл да изключи централната алармена система. Беше обичайна процедура от два етапа, когато имаше жива охрана в комбинация с електронни сензори. Алармата уведомяваше първо охранителя, който разполагаше с около четири минути да установи причината. Ако той я сметнеше за неоправдана — а деветдесет процента от всички подобни аларми бяха неоправдани, — щеше да спре алармената система, за да не предаде предупреждението нататък по веригата. Ако не го направеше, алармата щеше да достигне до по-отдалечено място. Охранителят реагира като добре обучен професионалист. Той установи причината за фалшивата тревога, дезактивира временно сензорите в сектора и щеше да бъде нащрек. Появата на гризач не беше проблем на сигурността. На сутринта щяха да извикат специалната служба за изтребване на вредители.
Белкнап знаеше също, че на мястото има само един охранител. Ако имаше втори, мъжът със сигурност щеше да го извика, дори само да позяпа, разтоварване от напрежението на работата.
Охранителят се намираше сега точно под него. Той имаше вид на поредната жертва на естонската кухня. И все пак се движеше с учудваща лекота. Няколко секунди той наблюдава неистово цвърчащия плъх. После започна да скача към него, опитвайки се да го удари — само на сантиметри от Белкнап, който изби панела от тавана и стискайки тежък гаечен ключ в дясната си ръка, се подготвяше за внезапен удар. Случи се като на забавен каданс. Измина една дълга секунда, в която охранителят, скачайки във въздуха, видя как над главата му се отмества целият панел и забеляза човек в мрака. За част от секундата двамата мъже се гледаха в очите: лицето на охранители излъчваше учудване и тревога, а после и ужас от неизбежното, след като тежкият железен инструмент в ръката на Белкнап се удари в челото му, разтърсвайки го силно. Охранителят се строполи в безсъзнание на покрития с мокет под.
Белкнап хвърли чантата с инструментите и се спусна от тавана, провесвайки се от напречната греда, след което скочи върху бюро на метър и половина разстояние, а от там на пода. Сега той погледна номера на модела на близкия детектор на движение. Ако си спомняше точно настройките, той се намираше в цикъл на петминутно прекъсване. Две от тези минути вече бяха минали.
С почти автоматични движения той махна белия пластмасов капак на сензора, който се отдели лесно. Ако беше от стария модел, щеше просто да блокира лещите, докато е изключен — примерно с парче картон — и така да предотврати активирането му, след като го включеха към мрежата. Но по-новите модели имаха блокажни детектори и включваха алармата, ако засекат визуално препятствие от този вид. Белкнап се хвана за работа с много малка отвертка. Отви миниатюрните винтчета в ъглите, с които бяха захванати усилвателят и сензорът за сравнение. Точно под тях видя четири жички, влизащи в устройството. Двете бяха за алармата, кодът 12VDC бе изписан със ситни букви върху обвивката на жичката. Другите две жички бяха за манипулациите. Той махна изолацията и ги уви една в друга. После сглоби сензора. Направи същото с останалите два сензора в сектора. След като ги включеха централно, те щяха да показват, че уж работят нормално, но в действителност нямаше да функционират сензорите.
Документите! Генадий му обясни в общи линии какво да търси. Но първо трябваше да открие къде са. Ако въобще бяха тук.
Диодът за захранването светна; системата щеше да покаже, че алармата работи. Нервно той размаха ръка пред закачения на стената сензор. Зелената светлина остана непроменена. Дезактивирането бе успешно.
Документите, които търсеше, вероятно бяха заключени в голямото помещение без прозорци в сърцето на сградата. Доближи се бавно до вратата и внимателно я огледа. Ако въобще е имал съмнения, те бяха разпръснати от дискретните алармени системи, които я пазеха, като се започнеше с гумената изтривалка отпред. Отначало той я взе като нещо за предпазване на мокета от тежките колички, с които разнасяха документи. По-внимателен оглед разкри, че това бе пресована изтривалка. Между двата пласта гума бяха пъхнати железни шини, отделени само чрез порест материал, поставен неравномерно. При стъпване върху изтривалката металните шини щяха да активират алармата. Белкнап отлепи мокетната плочка в края на изтривалката и с помощта на джобното фенерче откри двойката жици, които влизаха в нея. Той издърпа едната жица и изтривалката стана безполезна.
Читать дальше