Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

Измъкна се от страничното помещение по-бързо от стрела, като заек от клетката си и забеляза — сърцето му едва не спря — познатото алармено устройство до ръба на вътрешната врата. Топката на бравата се завъртя; вратата на страничното помещение се отвори, но той не се сети, че тя е съоръжена с отделна алармена система. Безшумна. Не съществуваха достатъчно ругатни в естонския език, които да изразят възмущението на Белкнап от самия себе си.

И ето че се озова сам лице в лице с четирима добре въоръжени охранители. Те не приличаха нито на пълния мъж във фоайето, нито на некадърния нощен пазач в кафявата униформа. Тези бяха професионалисти. Всеки държеше готово за стрелба оръжие.

Дадоха му инструкции на няколко езика. Той разбра заповедта на английски „стой на място“, както и да вдигне ръцете си над главата.

Разбра, че играта свърши.

Охранителят, който говореше английски, дойде по-близо до него. Той имаше груба кожа и продълговато лице с остри черти. Погледът му се спря на документите, които бяха разпилени от шкафовете.

Триумфална усмивка се появи на лицето му.

— Получихме доклад за плъхове — каза той с лек акцент на английски. — Пипнахме плъха, докато гризе от нашето сиренце.

После се обърна и каза нещо на най-младия от тримата си колеги, двайсетинагодишен младеж с руса коса, късо подстриган, а ръцете му бяха с изпъкнали жили и вени като на човек, който обича да вдига тежести. Думите бяха на славянски език; Белкнап само долови популярното сръбско презиме Дракулович — явно името на младежа.

— Корпоративната история ми е нещо като хоби — каза Белкнап уж шеговито.

Той забеляла, че охранителят, който говореше английски, държеше руски пистолет „Гюрза/Вектор СР-1“, предназначен за пробиване на бронирани жилетки. Той можеше да проникне през шейсетте пласта на жилетката, а кухите му куршуми със сърцевина от желязо не рикошираха, защото проникваха. Те щяха да пътуват из тялото му като камъче във въздуха.

— Виж, не е това, което изглежда — добави Белкнап.

С внезапно движение охранителят го удари по лицето с ръката, в която държеше пистолета. Ударът се стовари като магарешки ритник. Белкнап реши малко да подсили ефекта, което не беше трудно. Той се олюля назад, размахвайки уж безпомощно ръце, но долови презрителния поглед на охранителя. Мъжът въобще не се хвана. Втори наказателен удар се стовари върху същата буза, който би направил само професионалист. Белкнап се насили да остане прав, макар че краката му се подкосиха. Инстинктите му подсказваха, че не е подходящ моментът да окаже съпротива. Охранителят се опитваше да му демонстрира превъзходството си, а не да го просне в безсъзнание. След малко щяха да му задават въпроси.

— Никакви движения — каза мъжът със сърдит глас. — Замръзни на място като манекен.

Белкнап кимна мълчаливо.

Един от другите охранители заговори мъжа с русата коса, хилейки се. Белкнап не разбра нищо друго освен името Павел — първото име на младежа. Той доближи и с потулване провери дали Белкнап няма оръжие. Измъкна малък метален метър от задния му джоб и го хвърли на пода.

— А сега кажи какао правиш тук? — попита грубиянът, който явно бе техен лидер, с тон на човек, който се надява на неподчинение от негова страна, за да има извинение за наказанията.

Белкнап не отговори нищо. Мозъкът му работеше трескаво.

Мъжът с продълговатото лице с остри черти се доближи още повече до него. Белкнап усети киселия му дъх.

— Да не си глух? — попита той.

Презрителната насмешка на побойника от махалата, прелюдия към насилието, без което не можеше да живее.

Неочаквано и импулсивно Белкнап обърна глава и долови погледа на най-младия охранител.

— Павел! — каза той с умоляващ и едновременно укорителен глас. — Кажи им!

Лидерът на групата присви очи. По лицето му премина смущение и подозрение. Павел изглеждаше объркан и учуден. Но Белкнап не отмести очите си от него.

— Ти ми обеща, Павел! Обеща ми, че няма да ми се случи нищо такова!

Едрият охранител погледна подозрително към русия здравеняк. Лявото око на младежа играеше. Доказателство за напрежение. Беше неизбежно и едновременно подозрително.

Павел измърмори нещо, което едва ли се нуждаеше от превод: някакъв вариант на: „Не знам за какво говори.“

— О, моля те — избухна Белкнап, възмутен.

Той си спомни съвета на Джаред Райнхарт: Подозрението, скъпи Кастор, е като река; единственият начин да я избегнеш е да отклониш течението й в друга посока. Споменът даде на Белкнап сили. Той издаде напред челюстта си, отпусна раменете си и изглеждаше не толкова виновен, колкото огорчен.