Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

— Костенурката ме помоли да направя всичко възможно за теб — каза той тихо.

Този път гласът му бе изцяло променен, лишен от високите извивки, пресиленото оживление, съскащите съгласни. Ръцете му останаха неподвижни, изражението му — безизразно. Промяната беше удивителна.

— Благодаря.

Гарт се наведе по-близо до него, сякаш му показваше някакъв елемент от пейзажа.

— Не знам какви са ти намеренията и не искам да знам. — Отново гласът му бе тих и равен. — Но имай предвид няколко неща. Естонското разузнаване е създадено и организирано от Съветите, както се досещаш. В наши дни е по същество като навит часовник без ключе. Малко пари, недостиг на служители. Трябва да се пазиш от НПС, националната полиция за сигурност. Тя е по-добре финансирана и по-агресивна заради фактора организирана престъпност. Не им се пречкай.

— Разбрах — съгласи се Белкнап, макар че се учуди. Хоров диригент, който обикаля света: перфектно прикритие, но на какво? Лидгейт не му каза нищо, но Белкнап можеше да отгатне. Знаеше за пенсионирани шпиони, които предлагат услугите си на корпоративна клиентела, помагат на фирми да разчистят пътя за откриване на клонове и субсидиари в райони по света, където законът не е на особена почит. Райони по света, където познаването на местните особености от опитен шпионин, може да се окаже много ценно. Този тип услуги се толерираха от официалните шпионски служби, стига да не се прекрачваха определени, граници. — Разбрано — повтори Белкнап.

— Тогава се опитай да разбереш още нещо. — Гласът на Гарт беше като далечен тътен, а погледът му стана неумолим. — Ако се издъниш, не ме търси. Защото не искам да знам за теб.

Белкнап кимна разбиращо и се загледа отново през прозореца. Небето беше ясносиньо; жителите на тази гладна за слънце страна бяха наизлезли навън, за да поемат колкото може повече от топлината му, сякаш то щеше да угасне през дългите мрачни месеци. Беше красиво, имаше дух и история. И все пак тези дълги мрачни месеци превръщаха това място в инкубатор за търговците на смърт, за хората, които вирееха на мрак и забогатяваха от съчетаването на две неизкореними черти на човешката природа: насилието и алчността.

Затъмнено помещение, никакво осветление освен излъчването на екрана. Леко почукване върху клавиатурата от ловки пръсти. Редици от цифри се отпечатваха на екрана и изчезваха в кодирани алгоритми с изключителна сложност, преди да се отправят към далечни земи и получатели. Получаваха се и се изпращаха имейли. Раздаваха се заповеди и се проверяваше изпълнението им.

Дигитални инструкции прехвърляха пари от една сметка в друга, дърпаха конци, които на свой ред дърпаха други конци, а те дърпаха още конци.

Отново Генезис се замисли за простите надписи върху клавишите: CONTROL, COMMAND.

Но също OPTION. И, разбира се, SHIFT — промяна.

Да се промени кодът на историята, се изискваше много повече от един удар върху клавиш. Но поредица от удари — точните удари в точното време — можеха да го сторят.

За да се разбере със сигурност, трябваше време. Много дълго време. Много, много дълго време наистина.

Вероятно седемдесет и два часа.

Талин беше повече от четирийсет процента руски — наследство от империята. Руснаците не бяха само привилегирована класа; имаше ги и сред утайката на обществото. Етнически руснаци бяха младежи пънкари с прически като на индианци мохаук и пиърсинги по лицето; бяха сервитьори в ресторанти и хамали по гарите; те бяха чиновници и бизнесмени. Повече от една шепа бяха бивши апаратчици, кото смятаха страната за живописна провинция на руската империя, а други — като човека, с когото Белкнап имаше среща — бяха хора на КГБ на служба в Талин, които след пенсионирането си го възприеха като по-спокойната перспектива от останалите възможности.

Генадий Чакветадзе беше пенсиониран служител на КГБ от грузински произход, но отраснал в Москва и прекарал двайсет години на служба в Талин. Беше започнал като дребен държавен служител със скромно обществено положение, както подобава на човек, завършил провинциален техникум и с незначителни връзки с номенклатурата. Имаше груби, селски черти; голям нос като патладжан, скули, които не се виждаха под тлъстината, широки кръгли очи, леко вдлъбната брадичка. Но само глупаците го подценяваха заради маниерите и външността му. Той не се задържа дълго като дребен чиновник.

Когато Белкнап се запозна с него, те бяха от двете страни на голямото геополитическо разделение, известно като студената война. Но дори и тогава великите сили имаха общи врагове: тероризмът и въстанията, ръководени от хора, враждебни към съществуващия световен ред. Белкнап търсеше ПОШЛУСТ, кодово име на съветски оръжеен учен, който на „неофициалния“ пазар продаваше информация на либийците и други ембаргови клиенти. Американците не знаеха името му, само закодираната легенда, но Белкнап имаше идея да проследи либийска делегация на научна конференция в курортния град Палдиски, на четирийсет и пет километра западно от Талин. Там Белкнап регистрира среща между мъж, за когото знаеше, че е от Мухабарат, либийските служби за сигурност, и руски физик, на име Дмитрий Барашенков. По време на дискусията на работна група, в която участващо Барашенков, Белкнап се вмъкна в стаята на физика — участниците бяха настанени в леко западнал балнеоложки център — и набързо я претърси. Той откри достатъчно доказателства, за да потвърди самоличността му. След като излезе от стаята обаче и тръгна по коридора, облицован с плочки в кехлибарен и бял цвят, бе пресрещнат от човек на КГБ със селски черти и уморен вид: Генадий. По-късно Белкнап си даде сметка, че Генадий можеше да дойде с цял антураж, но бе предпочел да се появи сам, за да не изглежда много заплашително. За Съветите ПОШЛУСТ не бе нищо повече от неудобство — един от своите, който сключваше тъмни сделки в разрез с държавната политика и официалната дипломация. Това, че не бяха успели да установят неговата самоличност през изминалите двайсет и четири месеца, бе унизително, както бе унизителен и начинът, по който го направиха най-накрая.