Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

По-добре да поспиш малко — каза си тя. — Утре те чака дълъг ден.

От прозореца на мотела видя как задните светлини на колата му се смаляваха, след като той потегли, докато не се превърнаха в точици, а после само в спомен.

Тод Белкнап се намирате на десет хиляди метра над Атлантическия океан, но непрекъснато си представяше Андреа Банкрофт както я видя за последен път в крайпътния мотел. Знаеше, че е много вероятно никога вече да не се срещнат. Щеше да се окаже поредната кратка среща в един живот от кратки срещи, повечето бурни. Когато тръгна от мотела, не отвори стъклата на колата. Все още усещаше вътре лекия парфюм с цитрусов аромат и не искаше нощният вятър да го отвее. По някакъв начин този аромат държеше на разстояние неприятното чувство на безнадеждност. Смътно той си даваше сметка, че е започнал да изпитва неуместни и несподелени чувства към Андреа Банкрофт. Не желаеше тези чувства. Твърде много хора, които допусна в живота си, завършиха със смърт. Насилието го следваше като сянка и със странен садизъм отнемаше онези, които бяха най-близо до сърцето му. Гласът на Ивет зазвуча в ушите му като далечно ехо: Където има красота, човек намира смърт.

Андреа го попита дали изпитва страх; точно в този момент той се страхуваше за нея.

Сънят, който най-накрая го победи, не му донесе отмора. В главата му нахлуваха образи, недействителни като призраци, а после плътни, все едно че бяха истински. Озова се обратно в Кали, преживявайки отново нещо, което се бе случило пет години по-рано, все едно че се случваше сега. Звуците, миризмите, гледката. Страхът.

Задачата беше да бъде засечена пратка оръжие на път към един от колумбийските наркокартели. Но мишените бяха предупредени. Един от техните информатори, както се оказа, играеше и с двете страни. Мъже с патрондаши с патрони се появиха откъм мочурищата, обсипвайки с куршуми позициите, където американците чакаха залегнали. Никой от тях не бе подготвен за подобен обрат. Белкнап се беше снишил в обикновен неброниран седан, който стана на дупки от летящите с огромна скорост куршуми.

И тогава някъде зад себе си Белкнап забеляза характерния силует на снайперска пушка. Чуха се изстрели в интервал от по две секунди може би и изведнъж бученето от автоматична стрелба спря. Един поглед в счупеното огледало за обратно виждане му разкри какво се бе случило: всички колумбийски стрелци бяха покосени. Четирима стрелци, чиито тела все още бяха опасани с патрондаши. Четири изстрела в главите им.

Никога тишината не е била толкова желана.

Белкнап подаде глава и огледа района край пътя, откъдето се чуха изстрелите. На фона на свечеряващото се небе забеляза очертанията на стройна фигура с пушка с оптично устройство в ръка. От каишка около врата му висеше бинокъл.

Полукс.

Той приближи с огромните си крачки, огледа обстановката и после се обърна към своя приятел.

— Трябва да ти призная, че сърцето ми ще изскочи — каза му Райнхарт.

— Представи си аз как се чувствам — отговори Белкнап, без да си направи труда дори да му благодари.

— И ти ли я видя? Поразителна е, нали? Птичка танагер с огнена задница. Сериозно говоря — черната глава, късият клюн, невероятно червеният контур на крилата. Успях дори да мярна жълтите й гърди. — Той протегна ръка и помогна на Белкнап да излезе от колата. — Имам чувството, че не ми вярваш, приятелю мой. Щях да ти я покажа, само колумбийските ни приятели да не бяха вдигнали такава врява. Кълна се, подплашиха всички птици наоколо. Какво са си въобразявали?

Белкнап не можеше да спре да се смее.

— Какво въобще правиш тук, Джаред?

По-късно Белкнап разбра какво се бе случило. Резервният екип за операцията объркал пътя. Обадили се в щаба в Кали да съобщят за закъснението; Райнхарт, който наблюдавал ситуацията от местното консулство, се страхувал от най-лошото, че главният информатор бил не само некадърен, но и предател. Но не това бе обяснението, което Райнхарт даде тогава.

Вместо това той само сви рамене и каза:

— Къде другаде може да види човек танагер с огнена задница?

Белкнап отвори очи и все още в просъница усети струйката въздух от дюзата над главата си, пипна колана в скута си и си спомни къде се намира. Беше в чартърен самолет, който отвеждаше нюйоркския щатски хор на международен музикален фестивал в Талин, Естония. Тод Белкнап — не, сега той беше Тайлър Купър — се подвизаваше като представител на програма за културен обмен на Държавния департамент. Стар съратник и бивш колега на Белкнап — „Костенурката“ Лидгейт — познаваше диригента на хора и уреди по някакъв начин пътуването му. Лидгейт му обърна внимание, че чартърните полети не се наблюдават толкова прецизно, както полетите на международните превозвачи и че през седмицата на годишния хоров фестивал в Естония в столицата Талин ще пристигат доста чартърни самолети. Сред хористите се чуваха приказки, че служителите от културните програми на Държавния департамент може да предоставят финансиране за хора като част от новата инициатива за гражданското общество и изкуството. Те трябваше да се отнасят към него като към почетен член на хора. В случая бяха едновременно любезни и уплашени от неговото присъствие, което бе много удобно за Белкнап.