Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

Белкнап намигна на сервитьорката, после мина през двукрилата врата, която се отваряше в двете посоки, покрай кухнята и излезе в задния двор — малка павирана площадка, където купища бутилки очакваха да бъдат прибрани за рециклиране. Малко по-нататък имаше тясна алея. Минаха покрай контейнер за боклук и излязоха на улицата. Белкнап се огледа. После, видимо успокоен, се наведе и отключи вратата на тъмнозелен мъркюри.

— Влизай — каза той.

Няколко мига по-късно те вече бяха свили зад ъгъла и след още няколко мига се смесиха с трафика на Западната улица.

— Колата ти беше паркирана върху пожарен кран — проговори най-после Андреа.

— Знам.

— Откъде си бил сигурен, че нямаше да я вдигнат или да те глобят?

— Не забеляза ли лепенката върху таблото? Някой, който работи в градската управа, явно е забелязал. Означава полицейска кола. Просто не я пипаш.

— Това е полицейска кола?

— Не, и лепенката не е истинска, но върши работа. — Погледна я. — Държиш ли се?

— Добре съм. Престани да ме питаш.

— Уау. Защо не оставиш за някой друг път приказките от сорта: „Аз съм жена, чуй ме как викам?“ Разбрах. Ти си силна. Ти си непобедима. Ти си жена.

— Добре, уплашена съм до смърт. Откъде, по дяволите, твоите приятелчета са…

— Не моите приятелчета. Не мисля. Твоите приятелчета.

— Какво?

— Не носеха белезите на ловци от „Консулски операции“. Моите хора щяха да използват ван на пощенската служба на САЩ и щеше да има поне два.

— Какво искаш да кажеш?

— Предполагам, че след посещението ти на „Водна костенурка“ 1 твоите колеги са решили да те държат под око. Невинно наблюдение. За всеки случай.

— Много внимавах — възрази тя. — Оглеждах се. Не знам как са успели да ме проследят.

— Те са професионалисти. Ти не си.

Андреа се изчерви.

— Съжалявам.

— Не съжалявай. Просто живей и се учи. Или още поточно, учи се и живей. Искаш да стигнеш до Розендейл, нали?

— Мислех да се настаня за нощта в хотел наблизо.

— Ще те откарам.

— На два часа път е — предупреди тя.

Той сви рамене.

— В колата има радио.

Те обаче така и не го пуснаха, докато се движеха на север по бързата магистрала „Мейджър Дийгън“ и после по междущатското шосе 87. Колата беше максимално незабележима като модел; никой не ги следеше, увери я той, и никой не можеше да предвиди действията им, самоуспокояваше се тя.

— Можеха да ни убият вчера — каза тя, докато той нагласяваше огледалото за обратно виждане поне за десети път. — Тъпо е, но не мога да го избия от главата си. Можехме да умрем.

— Не говори така — отвърна той мрачно.

Андреа се загледа в него, опитвайки се отново да го разгадае. Той беше изтъкан целият от мускули и ярост, лицето му излъчваше отсенки на отчужденост и гняв, дебели пръсти, удебелени нокти — ръце, преживели доста наказания и без съмнение раздали немалко наказания. Изглеждаше безнадеждно груб и неподправен и все пак… Имаше острота на възприятията, острота, която й се бе изплъзнала досега. Беше недодялан, рязък и въпреки това лукав. Как го наричаха? Хрътката, така ли беше? Тя можеше да го забележи. Той притежаваше някаква животинска свирепост.

— И така, когато се случи нещо подобно — неравна битка, пропуск, зловещият жътвар размахва своя сърп — какво си мислиш: „Да, харесва ми как изживях живота си.“ Или си мислиш нещо друго?

Белкнап се обърна към нея.

— Не мисля.

— Не мислиш?

— Точно така. Това е най-голямата тайна на агента за успеха. Не прекалявай с мисленето.

Андреа замълча. Тя открадна още един поглед, забеляза как тъканта на полото му очертаваше бицепсите в горната част на ръцете му, как ръката, която леко стискаше волана, изглеждаше едновременно отпусната и мощна. Зачуди се какво ли можеше да направи с Брент Фарли. Мускулестият агент можеше да смачка носа на Брент, а после да го превърне в желе, ако удареше с всичка сила. Тя се усмихна при тази мисия.

— Какво? — попита той.

— Нищо — отговори тя прекалено бързо.

Какво ли си мислеше за нея? Че е някаква разглезена мадама от Кънектикът? Надраснала себе си студентка, която току-що е излязла от университета?

— Знаеш ли — каза тя няколко минути по-късно. — Аз не съм истинска Банкрофт.

— Вече ми обясни.

— Моята майка — тя искаше да ме предпази от всичко това. Била е нещастна и не го искаше и за мен. Но има нещо в това да бъдеш Банкрофт, което тя ценеше. Това е нещото, което така и не узнах. Тази фондация е означавала нещо за нея. Така ми се иска да бяхме поговорили за това.