Белкнап кимна, но не каза нищо. Тя мислеше на глас и се съмняваше, че той въобще слуша, а и не даваше вид, че го интересува. При всички случаи беше по-добре, вместо да говори на себе си.
— Пол каза, че я обичал. „В определен смисъл“, както се изрази. Но аз мисля, че той наистина е бил влюбен. Тя беше красива, не от типа порцеланова кукла. Беше енергичен човек. Непукистка. Забавна. С висок дух. И неспокойна.
— Пиенето.
— Но аз наистина мислех, че се е отказала. Започна да пие заради Рейнолдс. Но година след като се разведоха, тя си даде дума. И аз така и не я видях повече да пие. Но има толкова много неща, които не знам за нея. Така ми се иска да можех да я попитам.
Усети, че очите й се навлажняват. Опита се да го прикрие с мигане.
Той я изгледа с каменно изражение.
— Понякога въпросите са по-важни от отговорите.
— Я ми кажи, нещо. Ти някога плашил ли си се?
Отново каменно изражение.
— Питам сериозно.
— Всички животни познават страха — каза Белкнап. — Да вземем мишка, катерица, прасе или лисица. Дали мислят? Съмнявам се. Имат ли чувство за себе си? Предполагам, че не. Смеят ли се? Съмнявам се. Могат ли да се радват? Кой може да каже? Но едно е сигурно. Знаем, че изпитват страх.
— Да.
— Страхът е като болка. Болката е полезна, ако ти сигнализира, че си се допряла до гореща печка или си хванала остър предмет. От друга страна, ако е хронично състояние, подхранвано от само себе си, не допринася никаква полза. Само подкопава способността ти да функционираш. Страхът може да ти спаси живота. Страхът може също така да ти съсипе живота.
Андреа кимна бавно.
— Трябва да е при следващата отбивка — каза тя след малко.
Пет километра по-нататък те приближиха до мотела „Клиър Крийк“, където тя бе направила резервации за вечерта. Изведнъж Андреа изпита ужас, примигна и после разбра защо. На паркинга, облегнат на една кола, стоеше едрият мъж от фондацията „Банкрофт“, който не пожела да си каже името.
Мили Боже, не! Сърцето й заби силно, страх и гняв се надигаха у нея. Искаха да я сплашат, осъзна тя, а мисълта за това предизвика възмущението й.
— Продължавай да караш — каза тя с безизразен глас.
Беше уплашена, но и непоколебима. Нямаше да позволи да я плашат. Майка й заслужаваше повече. Тя заслужаваше повече, по дяволите.
Той се подчини без колебание. Едва след като се върнаха на междущатския път, я погледна въпросително.
— Мисля, че видях някого, когото познах.
— Само не ми казвай, че си направила резервации с истинското си име — каза Белкнап.
— Не, не — използвах моминското име на майка ми.
В момента, в който изрече думите, на Андреа й призля.
— И сигурно си им дала номера на кредитната си карта.
— О, Боже! Дори не ми мина през ума.
— Исусе, жено — каза Белкнап. — Какви са тия работи? Няма ли да използваш най-после разума си?
Андреа започна да масажира слепоочията си с показалците.
— Пътувам в кола с човек, който може да се окаже опасен враг на държавата, някой от правителството на САЩ се опитва да го залови. И къде по-точно намираш здрав разум в това?
— Не говори. — Гласът на Белкнап беше като тътен на контрабас.
— Да наруша патриархалния декрет за тишина? Никога.
— Искаш ли да спра и да проведем сеанс за повишаване на съзнанието? Бъди мой гост. Съжалявам, че ти е скучно с мен. Сигурен съм, че Симон дьо Бовоар ще ти допадне повече, но не е свободна, както изглежда.
— Симон дьо Бовоар?
— Тя е…
— Знам коя е. Учудена съм, че ти знаеш.
— Ами, когато не препрочитам наръчника за пистолети „Зиг Зауер“… — Той сви обемните си рамене.
— Все едно. Слушай. Аз просто — о, по дяволите, не знам.
— Единственото вярно нещо, което казваш от известно време.
Той бръкна в панталоните си и извади мобилен телефон.
Тод Белкнап набра номера на „Кипър Крийк“.
— Обаждам се за госпожица Пери — каза той с глас, който звучеше донякъде сервилен, почти мекушав. — Не, знам, че още не е дошла. Помоли ме да ви предам, че ще закъснее и ще пристигне около един часа след полунощ. Нали ще й пазите стаята? Да? Благодаря.
Той изключи телефона.
Андреа тъкмо щеше да го полита защо се е обадил, но изведнъж разбра смисъла: ако някой е изпратен да я следи, е по-добре да остане на място, където тя няма да се появи.
— Слушай и се учи, нали така?
Андреа поклати тъжно глава.
— Знам, че трябва да свикна с това. Но се моля на Бог да не се налага.
Белкнап я стрелна с поглед, който изглеждаше почти съжалителен. Внезапно колата сви по някаква алея, която ги отведе до долнопробен мотел. Белкнап се обърна към нея, а халогенната лампа пред мотела освети ярко квадратната челюст и едрите му черти, изпъкналия гръден кош и грубите му ръце, както и погледа му, който през повечето време почти не забелязваше нейното съществуване освен като инструмент на собственото му разследване.
Читать дальше