Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

— Тук ще спиш тази нощ.

— Ами ако хвана бълхи?

— От бълхите можеш да се отървеш, но не и от дупките на куршумите.

Придружи я до рецепцията, където седеше на висок стол мъж от индийски произход.

— Мога ли да ви помогна? — попита мъжът, в чийто говор имаше силно влияние от хинди.

— За една нощ — каза Белкнап.

— Няма проблеми.

— Добре — каза Белкнап. Говореше бързо — Името е Болдизар Чшикцзентмихалий. Б-о-л-д-и-з-а-р Ч-ш-и-к-ц-з-е-н-т-м-и-х-а-л-и-й.

Регистраторът спря да пише след няколко букви.

— Съжалявам, не успях точно да схвана…

Белкнап му се усмихна.

— Никой не успява. На унгарски е, страхувам се. Дайте аз да го напиша вместо вас. Повярвайте ми, свикнал съм.

С неохота регистраторът му подаде книгата за гости. Белкнап написа името със заврънкулки.

— Стая четирийсет и три?

Той видя ключа да виси на таблото зад регистратора.

— Да, но мога аз да…

— Не си правете труда — каза Белкнап. — Самият аз съм свикнал да управлявам хотел. — След като демонстративно провери в портфейла си, той се направи, че записва номера на шофьорската си книжка. Без да вдигне химикалката от листа, попълни данните за датата на пристигането, броя на гостите, номера на кредитна карта. После върна книгата на индиеца с весело намигване. — Навсякъде е едно и също.

— Виждам — каза регистраторът.

— Ще платим в брой. Осемдесет и девет плюс ДДС става 96.57. Ще закръглим на сто, ако нямате нищо против. — Веднага извади пет двадесетдоларови банкноти и ги сложи пред регистратора. — А сега ни извинете, че бързаме толкова много, но жена ми е на зор. Не можа да използва тоалетната на бензиностанцията. Ще ни дадете ли ключа?

— О, разбира се, веднага.

Мъжът му подаде ключа, а Андреа се усети, че имитира състоянието, което Белкнап й приписа.

Няколко минути по-късно се озоваха в стаята сами. Трафикът по магистралата бучеше като дъждовна буря. Тя подуши миризма на евтини цигари, на козметични препарати на непознати марки и на почистващи препарати.

— Щеше да ми падне шапката, ако бях с шапка — каза Андреа на Белкнап. — Ти си актьор първа класа.

— Цял Лерой Нюман, а не Леонардо. Искам да кажа, не преувеличавай.

— Ти си човек, пълен с изненади — каза Андреа и си пое дълбоко дъх. Сега можеше да го помирише — течния сапун, с който си бе измил ръцете и лицето при последното им спиране, перилния препарат от полото, и това по някакъв начин направи по-приветлива чуждата слабо осветена стая.

— Доста мизерно място за наследничка, а?

— Опитвам се да забравя — каза тя въздържано, но беше истина.

— Най-добре да го направиш. За момента. Тези пари са като сигнална светлина. Ако хората от сигурността на „Тета“ засекат някакъв паричен превод, веднага ще разберат къде си била, когато си го направила. Не е като да ползваш безименна сметка в Лихтенщайн. Така че, докато нещата се изяснят, ги смятай за радиоактивни.

— Коренът на всяко зло. Разбрах.

— Това не е шега, Андреа.

— Казах, че разбрах — отговори тя леко раздразнително, без да срещне погледа му. — А сега, какво? Ще опънеш ли малко изморените си крака, преди да продължиш по пътя?

Тя знаеше, че е неразумно: връзката й с него я постави в опасност, но въпреки това се чувстваше по-сигурно, когато бяха заедно.

Белкнап обаче схвана поканата й като част сарказъм.

— От това ли се страхуваш? — Едрият агент поклати глава. — Не се безпокой. Изчезвам от тук.

Нямах предвид това , помисли си тя. Но какво имаше предвид? Дали въобще знаеше какво иска.

Той прекрачи прага на вратата и преди да я затвори, се обърна към нея, тъмносивите му очи бяха напрегнати.

— Ако разбереш нещо, ще ме уведомиш веднага, щом можеш. Аз ще направя същото за теб. Сделка.

— Сделка — повтори Андреа с празен глас.

Вратата се затвори и през прозореца тя проследи как мъжът се качи в колата; двамата стигнаха до извода, че за нея ще е по-безопасно сутринта да си извика такси. Тя изпита чувството, че е загубила нещо. Съзнаваше, че той е опасен човек, който й навлече неприятности още с появата си. И все пак, когато беше с него, се чувстваше по-безопасно. Даде си сметка отново, че това звучи донякъде безсмислено, но беше самата истина.

Множеството рани и белези по него, мускулите, които сякаш обгръщаха горната част на тялото му като пончо от твърд плат, бързият и бдителен поглед, който виждаше всяка заплаха. Тя все още умираше от страх; той по някакъв начин бе успял да се справи със страха, да се възползва от него. Или тя си въобразяваше. Утре щеше да е в архива, където най-голямата опасност беше досадата. Какво друго можеше да я сполети там? Смърт от хиляди рани от хартия?