Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

Беше уплашена и нямаше начин да го прикрие. Попадна в друг свят. Свят на измами и клопки, свят, в който е нормално да извадиш оръжие и да стреляш. Свят, където животът бе евтин, а истините — скъпи. Тя забеляза, че е стиснала чашата с кафето толкова силно, че кокалчетата на пръстите й са побелели. Стегни се — заповяда си тя. — Стегни се. Беше светът на Белкнап и той знаеше как да се оправя с него. Но не беше нейният свят.

Наистина ли?

Съмнения и страх я връхлетяха, както вълните в океана се разбиват във вълнолом. Можеше ли да се довери на Белкнап? Можеше ли да си позволи да не му вярва? Спомни си как той застана между нея и мъжа с пистолета, спасявайки живота й с действията и думите си. И все пак той бе преследван — и защо? Отговорите му бяха влудяващо смътни, но се свеждаха до твърдението, че са го натопили. Такава версия поддържаха обикновено всички заподозрени. Нямаше основания да му вярва. Но по някаква причина му вярваше.

Ами Пол Банкрофт? Възможно ли бе фондацията наистина да е замесена с отвличането, от което Белкнап бе обсебен? Пол я увери, че групата „Тета“ има една-единствена цел — да прави добро. И по някаква причина тя вярваше и на него.

— Изненадан съм, че дойде — дочу гласа на Белкнап.

Обърна се и видя, че той се е примъкнал на пейката до нея.

— След като си прекарахме толкова забавно заедно? — Думите й бяха саркастични, но не и мислите й.

— Нещо такова. — Той сви рамене. — Откога дремеш над това кафе?

— Дремя? Не бих казала. — Тя отпи още една глътка. — Не те забелязах да влизаш.

Белкнап показа с глава към служебния вход в задната част на закусвалнята.

— Надявам се и никой друг да не е забелязал.

Тонът му бе невъзмутим, почти самодоволен и все пак Андреа можеше да се закълне, че той беше превъзбуден; очите му шареха по другите маси и пейки, оглеждаха тротоара отвън. Бог вижда падналото малко врабче. Думите на старата църковна песен се появиха в главата й. Беше убедена, че и Белкнап би забелязал малкото врабче да пада.

— Какво стана в хотела — извинявай, но дори не смея да си помисля за това.

Искаше й се да добави: Благодаря на Бога, че си добре , но се въздържа. Не знаеше защо.

— Резервациите в хотела бяха на едно от кодовите ми имена, използвани на терена — каза Белкнап със своя нисък и дрезгав глас. Беше облечен в маслиненозелено поло от трикотажна материя, под която се очертаваха яките мускули. — Легенда за терена. Предпазва те от враговете ти от външния свят. Но не те предпазва от враговете ти вътре в службата. Това беше официална акция на „Консулски операции“.

Андреа отпи още една глътка от безвкусната течност.

— Онзи тип в задната част на хотела. Помислих си, че наистина ще ме застреля. Хора като този… — Тя поклати глава.

— Агент от програма за специален достъп. П. С. Д. е много над обикновените класификации за сигурност. П. С. Д. означава, че не излиза информация извън непосредствените играчи. При някои операции П. С. Д. се случва само петима или шестима души в цялата държава да знаят за нея.

— Те включват и президента, нали?

— Понякога да, понякога не.

— Значи това са гадовете, които се чувстват щастливи, като стрелят, когато те преследват. Мисля, че започвам да изпитвам известно съчувствие към теб.

Белкнап поклати глава.

— Може би не трябва. Видя няколко гадове от П. С. Д. в действие и се ужаси.

— Напълно си прав — каза тя.

— Истината е, че аз съм един от тях. Точно в момента не.

— Но…

— Най-добре е да знаеш кой съм. Вършил съм същото, което те вършат. Можех да бъда на мястото на всеки от тях.

— Което повдига логичен въпрос. След като твоите собствени колеги не ти вярват, защо, по дяволите, аз трябва да ти вярвам?

— Не съм казвал никога, че не ми вярват. — Тъмносивите му очи гледаха почти невинно. — Задачата им беше да ме хванат и да ме бутнат в килия. Това не означава, че са решили, че не могат да ми вярват. Защото много добре знаят, че заслужавам пълно доверие. Те не са хората, които вземат решенията. Те са хората, които изпълняват решенията. Не изпитвам никакви лоши чувства към тях. Както казах, бил съм като тях. Единствената разлика е, че вероятно щях да проследя мишената сам. Вероятно сам щях и да я заловя. И съм го правил…

— Проследяване?

— Това е работата ми, Андреа. Издирвам хора. Обикновено хора, които не желаят да бъдат откривани.

— Бива ли те?

— Мисля, че съм най-добрият — отговори той.

Нямаше и грам хвалба в начина, по който го каза. По същия начин можеше да съобщи какъв е ръстът му или датата на раждане.