Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

— Съжалявам, сър — каза едрият, облечен в черно мъж, който стоеше изправен до опънатите кадифени въжета пред ултраманиашкия нощен клуб на булевард „Сънсет“ близо до улица „Ларабий“. Той изпълняваше едновременно функциите на портиер и охрана. — Тази вечер има частно парти.

Салонът „Кобра“ беше най-скъпият клуб в Лос Анджелес, а неговата работа бе да гарантира, че ще остане такъв. Клиентелата се състоеше главно от знаменитости и богаташи. Присъствието на леки жени и безделници щеше да направи обстановката неприятна за редовните посетители. Якият портиер прекара по-голямата част от вечерта, повтаряйки с твърда учтивост стандартното обяснение: частно събиране, само с покани. Единствено хората, които спечелваха одобрението му, бяха допускани; те минаваха покрай тълпите от отхвърлени молители и наистина бяха голямо изключение.

— Съжалявам, госпожице — каза мъжът. — Частно събиране. Не се допускат непоканени.

— Но аз имам среща с приятел — молеше се младата жена да влезе, сякаш този номер не се изпробваше десетки пъти всяка вечер.

Дискретно поклащане на глава.

— Съжалявам, сър.

Изрусена жена с къса пола и износено сако „Джими Чуз“ бръкна в черна чанта, опитвайки се да влезе с бакшиш.

— Благодаря, госпожо — изпревари я портиерът. Беше си направила очевидно прическата сама; в скъп салон щяха да й придадат по-естествен вид. — Моля, отместете се.

Мъжът, който наричаше себе си господин Джоунс, наблюдаваше оживлението пред входа на клуб „Кобра“ от около половин час от затъмненото стъкло на автомобила си, паркиран на отсрещната страна на улицата малко по-надолу. Господин Смит, неговият спътник, вече бе подготвил почвата за него. Погледна си часовника. Беше облечен в панталони от черно тънко рипсено кадифе, памучен рипсен пуловер на Хелмут Ланг, копринено яке с цип и черни маратонки. Облеклото — типично за небрежно, но скъпо облечения представител на Хайлайфа в Ел Ей — нямаше да свърши само по себе си работа, но и нямаше да му попречи. Колата спря точно пред входа на „Кобра“. Той слезе от нея, сложи скочила „Оуклис“ и се отправи към вратата с небрежна походка.

Зорките очи на портиера не пропуснаха нищо, но отзвукът все още не беше благоприятен. Изведнъж блондинката се втурна към господин Джоунс.

— Мили Боже, вие сте Тревър Ейвъри! — извика тя. — Трябва да се обадя на моите приятелки. Ние много ви обичаме. — Тя започна да дърпа мъжа в дрехи на Хелмут Ланг, потупвайки го по ръцете с огромно вълнение. — Останете тук за секунда! Моля ви, о, моля ви!

— Госпожо — каза с предупредителен глас портиерът.

— Не гледате ли „Венециански плаж“? — попита тя портиера, имайки предвид телевизионното шоу, популярно сред тинейджърите.

— Не. Не го гледам.

— Моля ви, бихте ли ни снимали заедно с камерата на мобилния ми телефон? Това ще е толкова страхотно.

— Мразя подобни неща — каза господин Джоунс, обръщайки се към портиера.

— Влизайте бързо, сър — каза едрият мъж, откачи въжето от месинговата подпора и се усмихна на новия гост. — Вие, госпожо — погледът му можеше да смрази и парче месо, — трябва да се отместите. Веднага. Както ви казах, това е частно парти.

Блондинката се оттегли начумерено, отвори чантата си, за да пипне стодоларовата банкнота, която й пъхна господин Смит.

Господин Джоунс беше вътре. След като очите му свикнаха с приглушеното осветление, забеляза продуцента от Ел Ей Ели Литъл в едно от сепаретата. Бялата му коса блестеше под светлините на кървавочервените аплици. С него бяха млад кинорежисьор, току-що спечелил наградата „Съндранс“, мениджър на студио от старата школа, голям музикален магнат и актриса със собствен сериал по HBO. Слуховете, които свързваха продуцента с организираната престъпност, само го правеха по-привлекателен за хората от Холивуд, които си падаха по всичко, което намирисваше на нещо тайно.

Господин Джоунс изглеждаше весел, докато прекосяваше малкия салон, за да си осигури по-добра видимост към мишената. Продуцентът, който обикновено се охраняваше от цял кордон телохранители, изглеждаше спокоен и уверен като риба в собствен аквариум.

Той нямаше представа, че току-що там влезе акула.

Андреа Банкрофт седеше в закусвалнята и пиеше третото си кафе, което си наля с неохота от кана „Пирекс“. Не откъсваше очи от тротоара. Като се изключеха надписът с името на закусвалнята „Грийнгроув“ и пластмасовата ламинирана табелка с менюто в единия край на входа, видимостта иначе беше добра. Не беше място, което тя би избрала за уединение, но Белкнап си имаше собствени разбирания.