Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

Белкнап не можеше да промени скоростта той не можеше да промени факта, че водата е над осемстотин пъти по-плътна от въздуха. Единствено можеше да намали фактора форма — да изпъне краката си плътно един до друг и да вдигне ръцете си над главата също изпънати с допрени длани. Хвърли едно око на автомобилите върху близката магистрала и макар че те трябваше да се движат с най-малко шейсет километра в час, му се стори, че едва пъплят. Миг преди да докосне водата, Белкнап пое дълбоко въздух, напълни дробовете си и се подготви за онова, за което можеше да се окаже неподготвен.

Целият се разтресе от удара, който премина на вълни по цялото му тяло, по гръбначния стълб, всяка става и сухожилие.

Мислеше си, че никога няма да се наложи, но ето, парадоксално, случи се по-рано, отколкото очакваше. Направи всичко възможно, но въпреки това се чувстваше изцяло неподготвен. След разтърсващия ефект от удара започна да изпитва и други усещания като чувство на студ и начина, по който водата, след като нанесе първия си удар, сякаш за да се поправи, сега го поде като възглавница, омекотявайки пътя му до дъното. Студът се превърна в топлина, неприятна топлина, след което чувството за температура бе заменено от съзнанието, че не може да диша. В главата му прокънтя предупреждение: Не вдишвай! Усети под краката си твърд под — дъното на басейна. Продължи да потъва още малко, свивайки колене, а после се издигна рязко нагоре към повърхността на четири и половина метра над него. Едва след като размаха ръка свободно пред лицето си, уверявайки се, че вече не е под водата, си позволи да поеме глътка въздух. Нямаш време! Той се повдигна върху страничния парапет на басейна. Не си направи труда да погледне към прозореца, от който скочи. Агентите бяха екипирани за близка стрелба. Никой от тях не беше снайперист и не разполагаха с оръжие с оптично устройство, а в района около басейна имаше много хора, за да стрелят с автомат.

С огромни усилия се изправи на крака. Чувстваше цялата долна част на тялото си като гигантска рана. Мускулите му се бяха отпуснали и малко след като се изправи, отново се пльосна на земята. Не! Нямаше да се предаде! Адреналин нахлу във вътрешностите му, стягайки всяко мускулно влакно, сякаш някой навиваше струните на цигулка. Побягна, въпреки че преди това не бе сигурен дали може да ходи, и откри пролука в живия плет от рододендрони. Мокрите му дрехи добавяха поне още пет килограма към теглото му и както установи, че е оглушал, но чак след като стъпи на платното, по което профуча, според него, безшумна кола. Водата от басейна явно бе напълнила ушните му канали. Краката му бяха като възглавнички за игли; не чувстваше асфалта под ходилата си: на мястото на осезаемостта, на чувството за допир имаше само остра болка, която малко по-късно бе заменена от парене.

Но важното бе, че не го заловиха. Не още. Не беше „спасен“. Противниците му се провалиха — засега.

Белкнап се стрелна през оживената магистрала, поставяйки на изпитание границите на две- или трисекундните интервали между автомобилите — ако се спънеше, забавеше или избързаше само с една секунда, щеше да срещне бронята на някой връхлитащ автомобил.

След като прекоси магистралата, стигна до редица от малки къщи с отделни гаражи; повечето бяха тъмни и очакваха собствениците си да се върнат от работа. Белкнап се вмъкна в един гараж през незаключената врата и се скри зад купчина автомобилни гуми. След като очите му привикнаха с тъмното, разпозна по силуетите няколко градински инструмента, задвижвани с бензин — листочистачка, машина за плевели, култиватор със зъбци, закрепени със старинни болтове. Свидетелство за непостоянен ентусиазъм. Играчките без съмнение бяха купени с голям мерак, използвани неколкократно и зарязани да събират прахоляк. Вдиша познатия мирис на гниеща автомобилна гума, на машинно масло и се опита да се намести удобно. Щеше да остане тук, докато му изсъхнат дрехите.

Имаше толкова много места, където можеше да бъде, а това принуждаваше спасителния екип да остане на място, особено след стрелбата, за да не привлече нежелано внимание. Екипът щеше да се разпръсне, когато бъде забелязан. Белкнап просто трябваше да остане неподвижен в следващите шест часа с единствен компаньон болката, която го връхлиташе като непоносим зъбобол на цялото тяло. И все пак нямаше нищо счупено, нито скъсано. Времето щеше да изцери раните и след като Белкнап си припомнеше какво се е случило, знаеше, че физическата агония щеше да бъде заменена от едно нещо, което бе неин достоен заместник: гнева.