Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

Белкнап дочу стъпки откъм коридора, откъм склада.

— Отиваш да изпушиш една цигара — повтори той с тих настойчив глас. — Цигарата е като кислород за теб. Хайде, тръгвай !

Тя изпъна раменете си и той видя, че е схванала ситуацията. Андреа мушна цигарите в чантата си и без да каже нито дума повече, тръгна към задния вход. Ако й предложеха роля, той бе сигурен, че тя ще я изиграе. Той й предложи роля. Тя щеше да се справи.

Нямаше обаче същата увереност за себе си.

Натисна копчето на служебния асансьор. Чуваше как в склада някой прехвърля багажа. Бяха изпратили един човек от групата във фоайето да претърси етажа.

Натисна още веднъж копчето на асансьора. Само след секунди агентът щеше да се увери, че Белкнап не се крие при багажа, а е някъде в задната част на хотела.

Асансьорната кабина се отвори и Белкнап влезе вътре, натисна напосоки копчето за четвъртия етаж. Вратите се затвориха и асансьорът потегли.

Затвори очи, успокои пулса си, прехвърли наум възможностите. Можеше да са го видели да влиза в асансьора. Тогава останалите щяха да го преследват, като вземат други асансьори или просто като се качат по стълбите. На четвъртия етаж забърза по коридорите, оглеждайки се за количка с хавлиени кърпи и отворена врата. Имаше преднина, но тя са измерваше само в секунди.

Отворена врата. Намери една: тъкмо сменяха чаршафите и разтребваха. Камериерката, движейки се тихо в светлосинята си униформа, го поздрави с испански акцент.

— Добър ден, сър — каза тя, вземайки го за госта. — Тъкмо приключвах — добави тя.

Изведнъж камериерката изпищя и Белкнап разбра, че късметът му го е напуснал. Обърна се и видя двама въоръжени мъже в стаята. Единият от тях избута камериерката от стаята, след което застана на пост пред вратата.

Белкнап се опита да диша нормално и огледа двамата агенти. Не бяха мъжете от фоайето; всъщност той досега не ги беше виждал. Единият приличаше доста на филипинец, макар че крайниците му бяха дълги и мускулатурата добре развита като на американец, хранен с царевица. Дете от смесен брак във военна база — помисли си Белкнап. Другият беше по-пълен, с черна кожа и бръсната глава, която лъщеше като абанос. И двамата държаха автомати с къси цеви, приклад от полимер, дълги извити пълнители под ложата. Всеки съдържаше по трийсет патрона с деветмилиметрови куршуми. При автоматична стрелба оръжието вероятно можеше да изстреля и трийсетте патрона само за няколко секунди.

— Залегни на пода — обади се пръв чернокожият. Гласът му бе тих и неестествено спокоен. — Ръцете на тила. Глезените един върху друг. Знаеш упражнението. — Можеше да мине за инструктор по кормуване, който обяснява на човека, когото обучава, да освободи амбриажа. — Направи го веднага.

Райнхарт винаги го отрезвяваше, когато Белкнап говореше за добър късмет. Идвало ли ти е някога на ум, че твоят „добър късмет“ е нещото, с чиято помощ се измъкваш от кашите, в които те е набутал лошият ти късмет?

— Ще повторя инструкциите — само веднъж — каза мъжът. Отново гласът му бе напълно спокоен.

И аз щях да съм спокоен, ако бях насочил мощен автомат срещу човек, чийто пистолет е в джоба му.

— Не е необходимо — каза Белкнап. — Говорейки като колега, трябва да ви кажа, че свършихте страхотна работа досега. Само че, ако аз пишех следоперативния доклад, щях да повдигна въпроса за оръжията. Стените на хотела са тънки, което е всеизвестен факт. Предполагам, че използвате стандартни натовски патрони. Това означава, че един куршум може да пробие половин дузина стени. На тройна стрелба ли държите тия неща? Или на единична?

Двамата мъже се спогледаха.

— Автоматична — отговори чернокожият.

— Вижте, това не е добре. — Това, че мъжът му отговори, можеше да се смята за малък пробив. Те имаха основателна увереност в преимуществото си в огнестрелна сила. Единствената надежда на Белкнап бе да намери начин да използва тази увереност в своя полза. — Не сте помислили за страничните ефекти, нали?

— На земята веднага или ще стрелям.

Чернокожият говореше със самочувствието на човек, който е убил доста хора, за да гледа на убийството като на нещо повече от причинено неудобство. Същевременно гордостта не му позволи да нагласи оръжието си на друг вид стрелба; не можеше да се унижава пред колега.

Спасителен екип от програмата за специален достъп. Белкнап знаеше, че най-добрият му шанс да оцелее е, като се предаде. Но това не означаваше, че ще свърши със съдебен процес или материал във вестниците. Веднъж „спасен“, той сигурно щеше да бъде затворен за неопределен брой години на тайно място в Западна Вирджиния или в селски район в Полша. Белкнап не ценеше толкова много оцеляването си, за да се предаде.