Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

По навик погледът му се плъзна из фоайето. Полазиха го тръпки. Нещо не беше наред. Ако се опиташе да предупреди Андреа, щеше да я изложи на опасност; все едно да закачи върху нея мишена в обсега на враговете му. Тя не беше тяхната цел, иначе нямаше да е тук.

Налагаше се да действа, преди да може да анализира ситуацията, да действа по начин, който бе бърз, необичаен и труден за предсказване. Не се обръщай: те са помислили за това. Влизай вътре! Тод не забави крачка, а продължи през фоайето.

С ъгълчето на очите си видя, че Андреа скочи от мястото си. — Тя предположи, че той не я е забелязал, и тръгна след него.

Точно това не трябваше да прави.

Обърна изведнъж глава и се опита да я предупреди с очи, като погледна в нейна посока, но не към нея: Не се издавай, че ме познаваш, както и аз не се издавам. Прави се, че сме непознати.

Той прекоси фоайето и вместо да спре на рецепцията или пред асансьора, се вмъкна през вратата без надпис зад портиерната. Озова се в някакъв склад. Тук вместо меки килими имаше твърда настилка, вместо полилеи помещението се осветяваше с луминесцентни тръби; рафтове с куфари запълваха двете стени на дългото помещение от край до край.

Докато бягаше, някаква интуиция му подсказа как бе стигнал до усещането за съществуващата опасност. Какво точно бе видял във фоайето? Мъж — най-обикновен на вид, около четирийсетгодишен, в обикновен сив костюм — четеше вестник в едно от креслата. По диагонал от него до малка масичка бяха седнали мъж и жена в края на двайсетте или началото на трийсетте си години. Пред тях имаше бял порцеланов чайник и две чаши. Непрофесионално око не би забелязало нищо. На Белкнап му направи впечатление, че нито мъжът, нито жената не погледнаха към него, когато влезе. А би трябвало да реагират на пристигането на непознат човек поне с бегъл поглед. Но те вече бяха забелязали идването му през стъклото до широката въртяща се входна врата. Вместо това жената хвърли бърз поглед към по-възрастния мъж, който държеше вестника малко по-ниско, отколкото бе нормално, ако наистина четеше. После му направиха впечатление обувките. По-възрастният мъж бе кръстосал краката си при глезените, така че подметките на обувките му се набиваха на очи и определено не се съчетаваха с неговото облекло — бяха от черна гума. Жената бе облечена с вкус — блуза в пастелен цвят и тъмна пола, обувките й бяха с дебели гумени подметки. Гримът й бе добре сложен, косата вдигната на кок, облеклото елегантно: гумените подметки на обувките, които носеше, бяха крайно неуместен елемент. Белкнап бе забелязал всичко от пръв поглед, инстинктивно; формулирането му отне повече време. Познаваше тези хора — не лично, но професионално, по принцип. Знаеше как са обучени; знаеше кой ги е обучил. Хора като него.

Бяха врагове, но което бе по-лошо, бяха негови колеги. Бяха със сигурност членове на спасителен екип от „Консулски операции“. Отлично обучени професионалисти, изпълняващи заповеди. Не бяха свикнали с провали. Белкнап бе участвал в точно такива групи неведнъж в кариерата си. Операциите им винаги завършваха с бърз успех. Откъде знаеха къде ще се появи? — недоумяваше той, но нямаше много време за такива въпроси.

Забеляза в дъното на помещението още една врата с малко прозорче, която се отваряше в двете посоки; Белкнап мина през нея и се озова в кухнята. Ниски мургави мъже с прави черни коси миеха или подготвяха продукти за готвене, но никой не го чу сред шуртенето от крановете и дрънченето на алуминиевите тенджери. Консерви със зеленчуци бяха наредени върху метални колички с колелца. Имаше заден вход, но сигурно го наблюдаваха. Насочи се към малък асансьор, използван за обслужване на стаите.

Зад себе си чу тракането на обувки с токове: Андреа вървеше след него.

Само това не биваше да прави. Тя не беше професионалист, не бе разбрала нищо от знаците, които се опитваше да й даде.

Друг звук: изщракването на пистолет, подготвян за стрелба. Нисък жилав мъж изскочи откъм асансьора с пистолет M-9, насочен срещу Белкнап.

По дяволите! Не само тя бе допуснала грешка. Екипът беше разгърнат добре: един от агентите е бил поставен до асансьора да дебне.

Андреа задърпа Белкнап за ръката.

— Какво, по дяволите, става?

Ниският жилав мъж с железни очи върху широко загрубяло лице пристъпи по-близо до тях, насочвайки пистолета ту срещу единия, ту срещу другия.

— Е, коя е приятелката ти? — извика той.

Андреа остана с отворена уста.