Робърт Лъдлъм - Стратегията „Банкрофт“

Вратата не помръдна. Опита отново. Пак нищо. Налагаше се да я повдигне сам. Направи една крачка и се почувства странно. Пое си дълбоко дъх, после още веднъж, но въздухът не му стигаше. Причерня му, мускулите му се отпуснаха и той се свлече на пода. Усещаше, че лежи там — плът, храна, кръв, кости. На челото му кацна муха, още мухи кацаха, за да се хранят от него. Съзнаваше, че скоро няма да усеща нищо. Явно беше сърдечен удар? Или инсулт? Не си бе представял, че тези неща се случват точно по този начин. Не че се бе замислял кой знае колко за смъртта.

Започна да се унася, зави му се свят. Значи така става — помисли си той. — Как ми се иска да се върна и да разкажа на другите. Не е толкова зле, наистина. Важното е да не се страхуваш от тъмното.

Съзнанието му започна да се изпарява като утринна роса, а мухите се събраха като гъст облак.

В края на житната нива срещу шосето двама мъже наблюдаваха с бинокли.

— Дали го е боляло много? — попита единият.

— Задушаване с азот е най-милостивият начин, по който можеш да отнемеш човешки живот — отговори другият, който имаше по-голям опит. Представяше се с името господин Смит, когато изпълняваше задача. — Нямаш чувството, че не можеш да дишаш, тъй като няма натрупване на въглероден диоксид в кръвта. Не ти достига кислород, но не разбираш какво се случва с теб. Все едно някой е загасил осветлението.

— Мисля, че човек винаги разбира, когато умира — каза другият, висок мъж с пясъчноруса коса, който се представяше като господин Джоунс.

— Марко Бродс не разбра.

— Така е — съгласи се неговият спътник. — Куршум голям калибър в главата. Не е имал време. Мисля, че това е най-милостивият начин.

— И двата са милостиви. Дори бързодействащата отрова е нищо в сравнение с онова, което природата може да ни сервира. Например рак, чиито щипци ти изпапкват вътрешностите. Така си отиде моята майка. Ами ужасните мъки при сърдечен удар? Моят баща ми разказа след първия си инфаркт как се чувства човек. Естествената смърт е гадна. Наистина е много по-леко по този начин. По нашия начин.

— Как разбра, че Хавиер, а не някой друг ще отиде в гаража?

— Какво? И да остави на някой друг да кара новия му седан? Човек като него? Ти очевидно не познаваш тия места много добре.

Той натисна копчето на дистанционното управление: на двеста метра от тук се отвори гаражната врата.

Смяната на въздуха в гаража с чист азот от бутилката за втечнен газ отне близо половин час. Сега въздухът щеше да се смени за по-малко от минута.

Господин Джоунс погледна през бинокъла, нагласяйки фокуса, докато видя падналия на цимента мъж, потъмнялото от урина петно около слабините му, облака от мухи, кръжащи над лицето му.

— В смъртта никога не може да има достойнство — забеляза той. — Но той наистина изглежда спокоен, не мислиш ли?

Другият мъж, господин Смит, взе бинокъла и погледна внимателно.

— Дали изглежда спокоен? Трудно е да се каже. Със сигурност изглежда умрял.

Отделните кадри продължават да се въртят в главата на Белкнап, след като се върна в хотела. Невиждащите вторачени очи на Рут, струйката кръв в ъгълчета на отпуснатата й уста. Тя говореше, дишаше, разсъждаваше, а в следващия миг просто спря да съществува, превръщайки се в безчувствена плът. Не, беше оставила след себе си повече от това. Остави две момчета, сега сираци, както и спомените, които другите имаха от уникалния и ценен живот на Рут. Живот, който угасва, след като някой изстреля внимателно прицелен куршум.

Снайперски куршум, явно от голямо разстояние, съдейки по безшумното му пристигане, което говореше за завидно точна стрелба. Белкнап можеше да е следващият, ако не се бе шмугнал в храстите в мига, в който разбра какво стана. Защо бе изпратен снайперист? Кой го бе изпратил? Къде се криеха тези хора? Белкнап се опитваше да бъде аналитичен, но почувства, че го обзема ярост, която обвиваше като с ластари вкамененото му сърце. Колко от неговите приятели умряха пред очите му? Ами обичната Ивет, спомена за която се опитваше да зарови възможно най-дълбоко като контейнер с ядрени отпадъци в изоставена солна мина? Част от него — мечтата за мъжа, който можеше да бъде — бе заровена заедно с неговата любима. Където има красота, човек открива смърт.

Появи се във фоайето на хотела „Роли Мариот“ точно в четири часа, където завари Андреа Банкрофт, също толкова точна, да отпива от бяла порцеланова чаша на една от ниските масички в десния край на фоайето. Надяваше се да е изпълнила инструкциите му и да е останала в хотела. След онова, което се случи в Рок Крийк, трябваше да се безпокои за нейната сигурност, както и за своята.