Барбара Клевърли - Тигър в двореца

Сър Хектор огледа раната по-внимателно, намести очилата си и поразрови. Въздъхна с облекчение и избра от набора с инструменти клещи, с които извади от раната нещо малко и бяло, което миг по-късно издрънча в порцеланова чинийка.

Джо напрегна взор.

— Тигров нокът?

— Да.

Докторът вдигна глава, остави скалпела си.

— Ще ми се да повториш цялата история от самото начало, Джо — рече замислено. — Всички детайли. Извинявай, че съм толкова досаден, но искам да чуя какво се случи от мига, в който си се качил на дървото, до мига, в който си открил Бахадур в храстите. До последната подробност.

И за да изуми докрай Джо, сър Хектор извади кариран лист хартия и се зае да чертае схема на долината, отбелязвайки позициите на всички участници в лова. Докато слушаше разказа на Джо, с червен молив отбелязваше траекторията на движение на двата тигъра. Пътят на женската представляваше права линия, пресякла листа от дясно на ляво, мъжкият лежеше свит в тревата между дърветата на Бахадур и Клод, а после, след нападението над момчето, се бе отправил на юг, за да изненада Джо в гръб.

— Има ли вероятност тигрицата да е заобиколила и сама да е убила Бахадур — попита докторът.

— Не — отвърна Джо след кратък размисъл. — Бих казал — не. Аджит я е забелязал в средата на клисурата, след като е излязла от бърлогата си. Проследил я е до съседния сектор — до поста на Клод. От там се е придвижвала от дърво на дърво, докато накрая попадна на мушката ми и я гръмнах.

— Благодаря, Джо. Много си търпелив. И обясняваш добре.

— Какъв смисъл има всичко това, сър Хектор?

Възрастният доктор се приближи до него и стрелна с бърз поглед входа на палатката. Замисли се за миг, после все пак отговори на зададения му въпрос.

— Мисля, че това е поредният случай, Джо.

Това бе последното, което Джо би искал да чуе, и в първия момент съзнанието му отказа да проумее смисъла на казаното от сър Хектор. Преглътна първосигналните възражения, които му дойдоха на езика, и седна, изслушвайки внимателно версията на доктора, изложена обмислено, неохотно и с ужас в гласа. Не бе нещо, което можеше да отхвърли с лека ръка.

— Тоест искаш да кажеш, че не си доволен от докладваните обстоятелства около смъртта? — попита Джо. — Едва ли могло да има по-ясна причина за смъртта. — Посочи тигровия нокът в чинийката. — Оставил ни е дори визитката си.

— Точно там е проблемът. Нека споделя мислите си на глас, става ли? — Докторът въздъхна и подръпна нервно мустак. — Сигурен съм, че ще ме сметнеш за излишно обстоятелствен в крайна сметка, на фона на пряко замесените свидетели — двама полицаи, най-добрият ловец на тигри на юг от Хималаите, резидентът, махарани, пионката на сър Джордж… Е, кой съм аз, че да саботирам думите им и да твърдя, че всички сте били заблудени?

— А това ли твърдиш наистина? Хайде, изплюй камъчето! Какво видя?

— За съжаление тук не разполагам с микроскопа си… — Бръкна в чантата си и след известно ровичкане извади лупа. — Използвам я за отстраняване на трески и други остри неща. Ще трябва да свърши работа.

Надвеси се над масата и пак огледа нокътя, този път през лупата.

— Да, точно така! Не съм се объркал. Ето, Джо, виж сам.

Джо погледна, примигна, след малко погледна втори път.

— Би ли могъл да измиеш и останалата кръв, сър Хектор? Трябва да сме напълно сигурни… Благодаря. Да, така се вижда по-добре. — Думите излизаха бавно от устата му. — Според моето неопитно око този нокът е леко набразден по дължина, което може да се дължи на пропукване или одраскване; връхчето на острия край е отчупено, а целият нокът изглежда жълтеникав. — Погледна сър Хектор. — С други думи, много ми напомня на зъбите на леля Хестър, сестрата на баба ми, от времето на нейната преклонна старост. Хектор! Това е нокът на възрастен тигър!

Хектор кимна.

— Колин! Трябва да извикаш Колин!

Промяната във вида на стария ловец, извършена през последните два часа, бе очевидна. Колин представляваше жалка гледка. Джо го сравни с човек, претърпял черепно-мозъчна травма, който едва се държи в съзнание. Колин някак си успяваше да се придържа към серията заучени поведенчески модели на любезност, но вътрешно беше някъде много, много далеч. Сигурно обвинява себе си за цялото фиаско, помисли си Джо и нямаше как да не признае, че на негово място би постъпил по същия начин. Надяваше се Колин да престане да се взира в обърканата си душа и да види в очите на приятеля си отражение на собствената си болка и вина.