Барбара Клевърли - Последната кашмирска роза

Бенгал, 1910 г.

В нощта преди шестия си рожден ден Мидж Прентис се събуди под мрежата против комари и вдъхна познатите миризми на горещата индийска нощ. Усещаше се сладникава миризма на плесен от влажните кхас–кхас рогозки, висящи на вратите и прозорците, за да пазят от горещината на ранното лято; долавяше се уханието на жасмина, който растеше край къщата; носеше се дълбокият полъх, неотделим от Индия, на канали и оборски тор. Но тази вечер имаше нещо друго. Стипчив и остър — мирисът на пушек. Мидж се изправи в леглото и се озърна. По тавана на нейната стая пробягваха трепкащи огнени отражения. Тя с мъка изпълзя изпод мрежата и боса стъпи на земята. Повика баща си и се сети, че той бе заминал за Калкута. Повика майка си, но й отговори айя 1 1 Туземна дойка, бавачка (хин.). — Бел.прев. .

— Ела сега с айя, госпожичке — настоятелно рече тя. — Бързо ела. Тихо! — Айя я повдигна. — Прегърни ме и се дръж здраво. Много здраво. Стъпи върху краката ми и ще ходим заедно, както правехме, като беше бебе, и тогава онези лоши, лоши хора няма да видят моята госпожичка. Ако те скрия под сарито си, те просто ще си помислят, че айя чака друго бебе.

Бавачката покри главичката на Мидж с копринените дипли и двете се заклатушкаха към безопасно място. Преди често вървяха по този начин; това бе игра от нейното детство. Наричаше се „слонско ходене назад“ и сега тази тромава игра щеше да й спаси живота. Мидж бегло зърваше обутите в сандали крака на айя и усещаше как останалите кръжат около тях, предпазвайки се, а сетне двете се озоваха на открито. Измъкнаха се от къщата. Мъжки гласове — гласове на индийци — викаха пронизващо, отекваха изстрели, женски писък внезапно секна, а фученето на огъня, обхванал сламения покрив, стана оглушително.

Чакъл изскърца под краката на айя и тя спря.

— Седни тук — каза. — Седни тук и стой тихичко. Не мърдай. Скрий се — и тя укри Мидж между редицата високи глинени саксии, от които преливаха бугенвилии и цинии.

В офицерския стол, на половин миля разстояние, Джоно кръстоса крака под масата. Със слабо трепереща ръка си наля чаша портвайн и подаде гарафата. Той си мислеше често си мислеше — за Доли Прентис, или казано по-формално, за съпругата на майор Прентис. Беше сигурен, не си въобразяваше, че когато й помогна да си сложи наметката след танца в спортния салон, тя се приближи към него, не очебийно, но осезаемо. Да, наистина осезаемо. А той бе поставил леко изпотените си длани, защото беше топла вечер, на раменете й, и въздухът ухаеше на чувствен дамски парфюм. Какъв каза, че е, когато той доста смело изрази възхищението си? „Шипр“. Да, точно така — „Шипр“.

И това не беше всичко. Бяха танцували близо един до друг. Не е трудно при тустепа и тя бе казала почти неочаквано: „Вече си голямо момче.“ Това можеше да означава всичко; това можеше и да не означава нищо. Но той не мислеше така. В спомена си държеше нежното й тяло в рокля от червен шифон толкова близо, колкото му позволяваше смелостта.

Младшият офицер вляво от Джоно също мислеше за Доли Прентис. Знаеше, че тя само се е пошегувала, но Доли бе рекла: „Сподели си проблемите, младежо, и ще видя какво мога да направя.“ Сериозно ли го бе казала? Сигурно не. Но думите й бяха придружени от уверен и красноречив поглед и след третата чаша портвайн той реши въпреки всичко да повярва на обещанието й.

Проклетото пони! Петдесет лири! Той нямаше петдесет лири! Защо се бе хванал на тази въдица? Много добре знаеше защо. Прентис го беше предизвикал.

— Както искаш. Понито е твое за петдесет лири, но те предупреждавам — кончето си иска яздене — и ясният намек: — Доста голяма лъжица е за твоята уста!

Смяташе, че ако се осланя на снизхождението на Доли, тя може би ще се застъпи за него — ще го отърве от сделката. Вероятно би убедила съпруга си да не мами млад и неопитен офицер? Не му харесваше да се явява в ролята на невинно палаво момче, но още по-малко му се щеше отново да взима назаем.

Пък и, ей богу! Понито! Дълбоко в себе си той съзнаваше, че не би го обуздал. Понито имаше лош нрав. Беше пощурило коняря на Прентис. След една седмица животното го тръшнало по гръб, разправяха. „Дявол да го вземе!“, помисли си младежът. „Проклет да си, майор Прентис!“ И пресуши чашата.

Полковият лекар, който седеше срещу него, внимателно го наблюдаваше. Той винаги се чувстваше не на място в елегантната компания на офицерите от Кавалерията на Бейтмън. Стремеше се да преодолее чувството, но не можеше да не съпоставя блясъка на парадните им униформи в сиво и сребърно с неговата тъмносиня униформа на Индийската медицинска служба. Той всъщност не мислеше за Доли Прентис. Мислеше за Прентис. Спомни си (щеше ли някога да забрави?) публичното си посрамване, което последва след първото приветствие от страна на майор Прентис.