Барбара Клевърли - Последната кашмирска роза

— Закъсняхте да спасите къщата?

— Кой ти гледа къщата! Закъсняхме да спасим Доли и Мидж Прентис.

— Но те са в Калкута с Гайлс! Той винаги ги взема със себе си!

— Този път не ги взе! Утре е рожденият ден на Мидж. Доли си остана вкъщи с нея за тържеството. Боже господи! Моите момичета щяха да ходят! — той прокара почернялата си кървяща ръка по лицето. — Моите момичета щяха да бъдат на тържеството — рече отново. — Не, никаква следа няма от Мидж и от майка й… трябва да са още там… каквото е останало от тях, горките… В момента, в който тази купчина стихне достатъчно, за да стъпим отгоре, ще потърсим телата. Господи! А Прентис го няма! Казвам ви — трагедия!

— Но кой, по дяволите…?

— Бандити… смятаме, че са били бандити. Натъпкани с опиати без съмнение — с напомпан от опиума кураж. В такова състояние не се спират пред нищо. Случва се. Прентис ги пропъждаше не от едно и две села и те дойдоха заради него. Не са знаели, че го няма, предполагам… или може би много добре са знаели! Изгонили са всички слуги или пък слугите са избягали. Във всеки случай, няма и помен от тях. Ще изпълзят обратно утре сутринта, не се и съмнявам, и тогава ще научим повече.

Дики Темплар не искаше да слуша повече. Обърна се настрани и тръгна слепешката в мрака, за да скрие скръбта си. Изведнъж спря. Беше чул немощен хленч.

От множество високи саксии изникна призрачен силует: Мидж Прентис, с пребледняло лице — маска на ужаса, малка топла ръчичка, стиснала конвулсивно набраната нощница. Дики коленичи и я взе в ръце, като плачеше сподавено, целуваше лицето й и я притискаше към себе си, шептейки детски ласки.

— Ти си се измъкнала! — рече той накрая. — Ти си се измъкнала! — а сетне: — Къде е мама?

В отговор детето безмълвно посочи към тлеещите останки от къщата.

Калкута, 1922 г.

Инспектор Джоузеф Сандиландс от Столичната полиция се радваше, че си отива вкъщи. Радваше се, че шестмесечната му командировка от Скотланд Ярд в бенгалската полиция най-накрая щеше да свърши.

Беше му дошло до гуша от Индия. Беше му дошло до гуша от горещината. Беше му дошло до гуша от миризмите.

Макар че не му бе непознато бунището, което представляваше лондонският Ийст Енд, никак не можеше да приеме заобикалящата го мизерия. И все още се възмущаваше от социалните формалности в Калкута. Като лондонски полицай положението му беше най-малкото неустановено в обществото в Бенгал. Беше броил дните до момента, в който щеше да си събере багажа, да се сбогува и да си тръгне, но дори това удоволствие му бе отказано; нямаше начин — слугата му опакова багажа. Но независимо по какъв начин, това най-накрая беше сторено и утре той щеше да си замине.

За последен път — искрено се надяваше, че е последният път — той влезе в кабинета си. За последен път изруга повредения електрически вентилатор. За последен път се смути от търпеливото присъствие на прислужника, чиято задача бе да размахва едно голямо ветрило, закачено на тавана, което разместваше, но не разпръскваше тежкия въздух. На бюрото му обаче лежеше малък плик. На гърба бяха отпечатани думите: „Канцелария на губернатора“.

Неспокойно отвори плика и прочете:

„Уважаеми Сандиландс,

Надявам се, че ще Ви бъде удобно да се отбиете за малко тази сутрин. Изникна нещо, което трябва да обсъдим. Изпратих рикша.

Искрено Ваш“

Следваше нечетлив подпис и думите: „Сър Джордж Джардайн, изпълняващ длъжността губернатор на Бенгал“.

Писмото не му звучеше добре. Можеше ли да се престори, че изобщо не го е получавал, и просто да си тръгне? Не, щяха да го хванат на местопрестъплението, а имаше ли нещо по-смущаващо от това да го върнат обратно от пристанището под полицейски конвой? По-добре не рискувай! Погледна ядосано през прозореца и наистина отвън стояха двама водачи на рикша в ливреи, чакащи да го заведат при губернатора. По време на командировката си той беше срещал Джордж Джардайн веднъж или два пъти по официален повод и остана с добро впечатление от достолепния възрастен заместник-консул, дошъл от пенсия, за да запълни овакантеното място между двама титуляри.

Срещата явно беше официална и той се спря във вестибюла да провери външния си вид.

— Боже! Изглеждаш уморен, Сандиландс! — измърмори на отражението си.

Все още донякъде се надяваше да види пламенния младеж, който беше заминал за войната с шотландските полкове, но въпреки че косата му бе още черна и гъста, след четири години във Франция и четири години в полицията изражението му сега беше бдително и скептично. Стара рана на челото — лошо зашита — бе повдигнала края на едната вежда, така че лицето му дори насън имаше неизменен въпросителен израз. За шест месеца индийското слънце сякаш беше обезцветило сивите му очи и потъмнило кожата му. Но в Индия поне всичко, което притежаваше, биваше излъсквано, без да е изрекъл и думичка. Той оправи черния си колан „Сам Браун“, блестящ като стъкло, сребърните отличителни знаци за звание и лентите на медалите; червеното и синьото на Ордена за особени заслуги и трите му ордена от войната почти закриваха синьото на полицейския медал. Изглеждаше добре.