Барбара Клевърли - Последната кашмирска роза

Рикшата потегли без команда, водачите се движеха с бърза и отмерена крачка през блъсканицата на уличното движение. Хората правеха път на рикшата с губернаторската ливрея.

„Още шест месеца — помисли си той — и май ще свикна с това. Определено е време да си вървя.“

— Добро утро, Сандиландс — каза губернаторът, сякаш поздравяваше стар приятел. Надявам се, не е твърде рано за по една чашка? Уиски със сода?

„Напротив, помисли си Джо, прекалено рано е, но какво можеш да направиш?“

Той видя Джардайн да налива с щедра ръка две чаши.

— Получих бележката ви, сър — каза Джо, като се надяваше да не издава възмущението, което изпитваше.

— Да, и тъй… — поде губернаторът. — Странна работа. Телеграфирах на вашите хора в Лондон, дано не възразявате, че съм го направил през главата ви, така да се каже. Но — лекцията ви онази вечер — бях доста впечатлен… Всички бяха впечатлени. Отворихте ни очите за толкова неща! Не искам да омаловажавам нашите момчета — те си вършат чудесно работата, — но са затънали до уши и дочух, че вероятно имаме нужда от малко помощ. Може би не е вярно, разбира се. Започнат ли жените да клюкарстват, никога не знаеш със сигурност къде ще му излезе краят и… — той спря за малко и отпи от питието. — Заповядайте, почерпете се. Но истината е, че телеграфирах на шефа ви, за да го помоля да ви ползваме назаем още малко. Тук всички ще се зарадват — проблемът обаче не е при нас, а на едно място на име Паникхат на около петдесет мили южно от тук. На жп линията е. Едно приятно пътуване, а те ще ви настанят в блясък и разкош, без съмнение. Доста свестни са там колегите. Това е граждански и военен пост.

Джо Сандиландс слушаше с усилие.

„Вече можех да плавам по река Хуглия! Защо не тръгнах снощи, по дяволите?“

Губернаторът продължи:

— Предполагам, че не са били точно такива плановете ви, но ако поемете задачата, мисля, че няма да навреди на кариерата ви. Както ви казах, там има много добри момчета — Кавалерията на Бейтмън. Наричаме ги „Бенгалските сиви“ — сиви коне — индийският еквивалент на „Шотландските сиви“, нали ги знаете… Но да не губим повече време в приказки.

Той вдигна едно писмо, държейки го за ъгълчето.

— Всичко е тук, но бих искал да ви запозная с един човек — сякаш с неохота стигна до същността на въпроса, като най-накрая завърши: — Става дума за моята племенница. Тя е тук някъде… Съпругът й е управител в Паникхат и те живеят там. Между нас да си остане — но наистина между нас да си остане, — той е един такъв кротък… всичко дава за спокойствието си. Няма живец у него. Може би Нанси се зае с този въпрос просто от скука. Но — не знам — двамата явно си живеят доста щастливо. Във всеки случай Нанси блести като нова рупия и — а! Нанси, скъпа, ето те и теб! Това е инспектор Сандиландс. Сандиландс, моята племенница Нанси Дръмънд.

За първи път откакто му бе съобщена ужасната новина, Джо осъзна евентуалната възможност за компенсация в тази толкова неприятна спънка в живота му. Споменаването на съпругата на управителя мигновено бе породило най-потискащата представа за британско-индийската порядъчност, но жената пред него доста го изненада.

Едно, че беше с двайсет години по-млада, отколкото той очакваше, и друго, тя бе елегантно, дори модерно облечена. Бяла копринена блуза, добре скроени бричове за езда, широкопола шапка в едната ръка, мухогонка в другата и въпросителен, ако не и леко недоверчив поглед. Той се опита да не я преценява твърде очебийно. Усещаше обаче, че тя го оглежда внимателно. Можеше да стане доста забавно.

— Нанси — каза губернаторът, — седни сега и разкажи на Сандиландс това, което сподели с мен. Аз го предупредих, че тази история може изобщо да не е вярна, но ти поне ме заинтригува и ще направим всичко възможно да го заинтригуваме и него.

Нанси седна на стола срещу Джо и го погледна сериозно и продължително, преди да заговори. Сега тя беше по-близо и той забеляза, че красивото й лице бе бледо и опънато. Не се опита да се усмихне, а направо премина към своя разказ. Гласът й беше тих и ясен, тонът — настоятелен. Очевидно неведнъж беше репетирала изложението си.

— Преди една седмица в гарнизона се случи нещо ужасно. Пеги Съмършам, съпругата на Уилям Съмършам, капитан в сивите конни части, бе намерена мъртва в банята с прерязани вени. Разбира се, всички смятат, че е самоубийство, но наистина няма абсолютно никаква причина за това. Женени са отскоро. Имат голяма разлика във възрастта — характерно е за Индия, хората не бързат да се задомяват, докато не направят кариера, и всъщност един офицер не встъпва в брак преди трийсетата си година. Човек невинаги може да прецени, естествено, но те изглеждаха не просто щастливи, а много щастливи заедно. Често казваха за тях: „Идеалното семейство“.