Барбара Клевърли - Тигър в двореца

Едгар блъсна вратата на оръжейната и включи осветлението с уверените движения на човек, който има неограничен достъп вътре. С щедър жест покани Джо да разгледа помещението. Изглеждаше нещо средно между трофейна зала и музей на раджпутското военно дело. Първите коментари на Джо бяха свързани с редиците тигрови и леопардови глави — предположи, че това се очаква от него. Цели редици неразличими една от друга глави — ако не се брои табелката с името на ловеца и съответната дата — бяха втренчили в него свирепите си погледи. Всички се зъбеха предизвикателно, всички имаха стъклени очи с черни зеници, които отразяваха светлината на крушките и следваха посетителя навсякъде из залата, като го караха да се чувства доста неловко.

Централното място бе заето от великолепен препариран тигър, козината му, въпреки намесата на ловеца и препаратора, бе мека и гъста и създаваше илюзията, че животното пращи от здраве. Джо не можа да се въздържи да не прокара ръка по гладката козина. Изрази удивлението си от огромните размери на звяра.

— Това е зимна козина — затова е толкова дебела — обясни Едгар. — Удай лично го отстреля преди няколко години. Последният му тигър. Бая големичък е — десет фута и шест инча 50от носа до опашката.

— Сега разбирам защо Колин предпочита да ловува с фотоапарат — изкоментира Джо, за да подразни Едгар. — Противоестествено е безпричинно да насочваш пушка към такова превъзходно създание.

Едгар го изгледа невярващо.

— Самият лов е достатъчно добра причина — рече кратко. — Ела да разгледаш арсенала. Представи си, че се изправиш лице в лице с нещо подобно, без да разполагаш с пушка за едър дивеч или достатъчно разстояние. Съвсем близо си, гледаш го в очите, могъщото му туловище се хвърля насреща ти, а ти държиш в ръката си само едно от тези! — Посочи редиците копия, строени покрай стената. На Джо му изглеждаха доста страховити. А от вида на острите извити саби, мечовете и копията за лов на глигани направо потръпна.

Едгар се подсмихна лукаво.

— Не се чувстваш съвсем в свои води, нали, Джо? Е, добре. Няма да те мъча с останалите експонати. — Махна с ръка към цял рафт огромни стъклени контейнери. — Инструменти за изтезания, гладиаторски принадлежности. Всички използвани допреди няколко години — така разправят хората. И до един изключително интересни. Доста далновидно от страна на Удай да ги съхрани, би си помислил човек. Би било ужасно лесно да се освободиш от тях в името на модерността, но такива са си раджпутите — уважават миналото си и се гордеят с него.

Загасиха осветлението и излязоха. Джо потръпна, въображението му подсказваше, че това не е зала, в която би му било приятно да замръкне сам. Но обиколката им още не беше приключила. Едгар безмилостно отвори следващата врата надолу по коридора.

— А ето ти пълната противоположност на това, което видяхме току-що — кажи ми може ли да съществува нещо по в крак с модата от това?

„Това“ представляваше разточително украсен храм за игра на снукър. В средата на залата, въздигната като огромен олтар, масата за снукър (макар маса да не бе съвсем подходяща дума за подобна конструкция) блестеше в обкован със злато махагон. Като спомен за редиците копия в предишната зала, тук покрай стените бяха подредени специални стойки за билярдни щеки, а таблата за записване на резултатите бяха закачени за облицовани с кожа поставки.

— Забележително — рече Джо. — Трябва да поиграем някой път. А в знак на уважение към разкошната обстановка ще облека жакета на сър Джордж. Всяка друга по-обикновена дреха би изглеждала като проява на неблагопристойност!

— Непрекъснато ли трябва да говориш с този надут език? — изръмжа Едгар.

— Сигурно е от махагона и червения плюш — промърмори в отговор Джо.

— Е, Едгар, благодаря за обиколката — рече Джо, щом пристигнаха пред апартамента му. — А сега се прибери и си легни рано, старче. Не забравяй, че сутринта ще бъде доста ангажирана.

Влезе в стаята си с облекчение, разхлаби вратовръзката си, изрита обувките си надалеч, метна сакото си към гардероба и се отправи към банята. Зарадва се, че предвидливо заръча на камериера си да не го придружава. Точно в момента не му трябваше оценката на любезния, но орлов поглед на Говинд. Много неща му липсваха в Индия и самотата бе едно от тях. С огромно удоволствие си напълни ваната сам и се потопи във водата, после постоя чисто гол върху мраморния под, докато от тялото му се стичаха водни струйки. След като се наслади достатъчно на приятния хлад, се изтри с хавлията.