Барбара Клевърли - Тигър в двореца

Изправи се и повика чиновниците, пляскайки с ръце, даде им съответните нареждания и тръгна с Джо.

След като следва Залим в продължение на пет минути, Джо се почувства като Тезей, само че без спасителната нишка. Чие ли мрачно присъствие го очакваше в края на пътя? Безкрайните коридори, суетенето на невидими хора, които, чули приближаващи стъпки, се шмугваха зад врати и в ниши, смущаваха и дезориентираха. Напомни си, че е тръгнал на среща, при това не с чудовище човекоядец, а с възрастна принцеса с оскъдни познания за външния свят, майка, загубила сина си преди по-малко от два месеца, която се хваща за сламка в нежеланието си да приеме отреденото й от съдбата. Джо въздъхна. Май е за предпочитане да се срещне с чудовището.

Разграничителен двор, оживял от гълъби и бърборещи маймунки, отделяше женското крило от основната част на Стария дворец и щом излязоха от сенките, Джо примигна на ярката слънчева светлина. Следобедното слънце прежуряше толкова безпощадно, че той се запита дали прекосяването на двора няма да бъде твърде непосилно изпитание за неговата издръжливост. Втренчи се с почуда в снажната фигура на мъж, застанал изпънат като струна пред портата под преките слънчеви лъчи.

Беше човек на почтена възраст, с великолепни мустаци и пламенен поглед, явно висш военен. Доста висок на ръст, той изглеждаше още по-величествен с тюрбана, увенчан с огромна червена кокарда. Около кръста му имаше няколко кожени колана, на които висеше богато разнообразие от оръжия. С приближаването на външни хора, мъжът, изпъчил гордо застрашителните си бели мустаци, измъкна тънка извита сабя от ножницата й и я вдигна пред себе си в готовност с театрален, но красноречив жест.

Залим го поздрави, размениха си ритуалните любезности на хинди.

— Тъстът на моя братовчед — обясни Залим. — Благородник и пазител на зенана. За аудиенцията ви при Нейно височество са направени специални приготовления. Те включват и услугите на безукорен преводач, тъй като Нейно височество не говори английски.

Той извика едно име и от сенките край входа се плъзна фигура, останала незабелязана до момента. Снажна девойка с дълга черна коса, огромни, изписани с черно очи и червена роза, втъкната закачливо зад едното ухо, поздрави Джо с плътен, съблазнителен глас. Не беше облечена в традиционната за местните жени фуста със стегната горна част, а носеше обемисти шалвари и туника от тънка ефирна материя. На глезените и на тънките й кафяви ръце подрънкваха гривни. Не беше забулена с воал или с допата и гледаше Джо право в лицето с любопитен и прям поглед.

Залим й даде кратки инструкции и тя изчезна, а министърът се приготви да остави Джо.

— Е, приятно прекарване. Оставям ви на грижите на Зафира. Ако имате нужда от каквото и да било… независимо от какъв характер… — В тона му се усети красноречив подтекст. — … за него би било удоволствие да ви услужи.

„Поредното ушенце на министъра“, рече си Джо, припомнил си унищожителната фраза на Маделин.

Мина известно време, преди да осъзнае същинския смисъл на забележката, подметната от Залим. Последва озадачен пъргавата фигура на Зафира, който вървеше и пееше с висок глас, като на всеки няколко крачки пляскаше с ръце, сякаш се опитва да предупреди някого. „Внимание! Идва… кой… чужденецът полицай и местният евнух. Странна двойка!“, помисли си Джо.

Заинтригуван, той с удоволствие би засипал водача си с въпроси, но си замълча, страхувайки се да не би интересът му да бъде изтълкуван погрешно. Просто продължи след него, докато стигнаха до централния двор, опасан с колонада. Пред погледа му се разкри поредната райска градина, разделена на четири тучни морави, обсипани с лилии, цъфнали портокалови дръвчета и бугенвилия, одухотворени от ромона на вода по изкуствените улеи и плисъка на шадравана в средата.

Сред зеленината се пъчеха пауни, но те бяха засенчени от великолепните изображения на птици с гордо разперени опашки, запечатани върху мозайки в лазурносиньо, тюркоазено и златисто, които красяха стените на зенана. Към двора надзъртаха балкончета и докато прекосяваха откритото пространство на градината, Джо усещаше върху себе си множество вперени с любопитство погледи, промушили се иззад зарешетени кепенци. Предположи, че обикновено градината прелива от глъчка, от групички, заливащи се от смях, от музика и игри, а може би и от танци. Но в ден на траур като днешния, всичко тънеше в безмълвно спокойствие, нарушавано от време на време от тягостните крясъци на птиците.