Барбара Клевърли - Тигър в двореца

— Излезе съвсем наскоро — отвърна Джо, доволен най-сетне да усети, че двамата с Лоис Вивиан живеят в един и същ свят. И за да убие времето до поднасянето на питиетата, додаде: — Току-що я привърших. Обичайната история за красиво младо момиче, което изгубва състоянието си и без пукнат грош трябва да премине през океана, за да срещне накрая симпатичен богат мъж… Мисля, че ще ви хареса — смотолеви накрая, но забелязал извитите вежди на Лоис, вече не беше съвсем сигурен.

Но вероятно съмненията му бяха неоснователни, понеже отговорът й бе съвсем дружелюбен.

— Убедена съм, че ще ми хареса. А това какво е? За Клод ли? „Гафовете на Арчи“? — В следващия миг го обзе чувството, че ако Лоис изобщо е способна да се кикоти, то в момента се опитва да потисне порива си. — Да не би да намеквате нещо, капитане?

Пристигането на подноса с напитките я отклони от въпроса и тя се зае да огледа съдържанието на чашите.

— Това е вашето вино. Мисля, че е добро. Газирана вода? Не? Дали да не си вземем питиетата в гостната, а, капитане? Дочух, че имате набито око за архитектура и вероятно сте любопитен да разгледате къщата. Надявам се да не ви разочарова!

Не го разочарова. Джо си помисли, че спокойно може да изживее дните си в тази красива къща и да се счита за привилегирован. Стаите наистина бяха скромни за индийските стандарти, но Лоис ги бе мебелирала изключително уместно в по-светли и леки мебели от обичайните западняшки помещения, претъпкани с огромни, тъмни дървени реликви от викторианската епоха. Нетипично за мемсахиб, бе включила в интериора и детайли от местното приложно изкуство — дълъг нисък тапициран бял диван, отрупан с множество възглавнички в лимоненожълто и кървавочервено; на централно място бе разположен величествен бял роял.

— Свирите ли, госпожо Вивиан? — попита Джо и прокара пръсти по клавишите.

— Да — усмихна се тя. — Не бих казала добре, но, струва ми се, по-умело от вас. Какво беше това? Не го разпознах.

— Едва ли и самият композитор би го разпознал. „Отбрани синкопи“. Скот Джоплин…

— О! Не разбирам от рагтайм. — В тона на Лоис пролича съвсем ясно, че няма и намерение да започне да разбира.

Джо насочи вниманието си към редиците фотографии в рамки, прилежно подредени върху рояла. Някои бяха червеникави, други — черно-бели. Всичките — строги портрети. На предна позиция в първата редица се открояваше мъж във военна униформа, който толкова приличаше на Лоис, че Джо попита направо „Това баща ви ли е?“.

— Загина във Франция — усмихна се тъжно тя. — Беше му време да се пенсионира още преди години, но… — Крехкото й рамо се повдигна. — Знаете ги военните, капитане. Щом страната ти се нуждае от теб, се отзоваваш. А баща ми беше военен до мозъка на костите си.

Гордостта й беше очевидна. Джо се вгледа в униформата, за да разбере военния чин.

— Генерал-майор, ако не се лъжа. Баща ви е бил за пример.

— Във всяко свое начинание — бе краткият отговор.

Погледът на Джо падна върху един детайл от униформата на генерала и той побърза да отвърне лице, за да скрие изражението си на любопитство и изненада. Запита се дали е възможно и погледна крадешком снимката. Да, емблемата беше малка, но се виждаше ясно.

Би могъл да направи някакъв коментар, да демонстрира начетеност, като обърне внимание на венеца от дъбови листа около символите на кралската авиация, да зададе вежлив въпрос. Но интуитивно реши да запази наблюдението за себе си. Беше му достатъчно, че Лоис не счете за нужно да отбележи тази подробност.

— Заинтригувана съм от вашия чин — продължи тя. — Капитан? Има ли нещо общо с флота?

— Да, и още как. Не съм изненадан, че сте впечатлена. Сега трябва само да възкликнете: „О, боже! За да получи капитански чин, този ослепителен млад мъж явно притежава забележителни качества и има сериозни заслуги във флота.“

Тъкмо се приготви да даде някакъв небрежен скромен отговор, когато Лоис подметна доста язвително в типичния си стил:

— А може би да си помисля, че „пред мен стои младеж, издигнал се в йерархията благодарение на убитите си на фронта другари“. Все пак след войната зейнаха купища незаети чинове. Появиха се голобради полковници. В полицията, предполагам, е било същото.

Откакто Джо бе дошъл в Индия, за пръв път му се случваше някой да повдигне въпроса за чина му. Лоис Вивиан изглеждаше искрено заинтригувана и добре информирана, макар и възмутително груба. Дали целенасочено се опитва да го настрои срещу себе си? В съзнанието му изникна натрапчивият спомен за мъничкия териер Ангъс, който бе имал преди войната. Животинката мразеше непознати хора. Уж въртеше опашка и демонстрираше всички признаци на добронамереност, но протегнеш ли дружелюбна ръка да го погалиш, те гризва с острите си зъбки. Джо разбираше, че това му е в природата. Мъникът се опитваше да се държи приятелски, знаеше, че трябва да се държи приятелски, но не можеше да се въздържи да не ухапе.