Барбара Клевърли - Тигър в двореца

— Е, за щастие тъкмо я привърших — усмихна се широко Джо. — Добро попадение, Говинд! А дали да не добавим и „Гафовете на Арчи“?

Джо се запита колко ли от книгите на този автор Говинд познава от първа ръка.

Докато изчакваше сахиб да привърши с тоалета си, Говинд намери книгите и внимателно ги върза с панделка, за която да бъдат носени, понеже тъмносиньото на корицата несъмнено би се размазало от допира на потна ръка, уточни той. Не за пръв път Джо се удиви на любезността, находчивостта и изпълнителността, с които се сблъскваше на всяка крачка в Индия. И се запита как, по дяволите, ще се адаптира към някогашния си живот в стария апартамент с изглед към Темза. Сравни величествения, всезнаещ Говинд и неговата безукорна организираност с едрото туловище на госпожа Джейго, която два пъти седмично запретваше ръкави, наместваше престилчицата на корема си и се впускаше в люта битка със саждите и мръсотията, наслоени в стаите на Джо, вследствие близостта им до електроцентралата „Лотс Роуд“.

Доловил скришния поглед на Говинд към часовника, Джо се разбърза. Явно резиденцията на семейство Вивиан се намира доста далечко от неговите покои, след като Говинд изглежда притеснен, въпреки че до обявения час за обяд остават повече от петнайсет минути.

— Далече ли отиваме, Говинд? — попита Джо, докато вървяха с енергична крачка по коридорите на Новия дворец.

— Доста далеч, сахиб. Но разходката е приятна. На север от Стария дворец, между двореца и езерото, се намира една къща, построена преди много, много години като убежище за раджмата, кралицата майка. Днес се използва за резиденция.

Най-сетне пристигнаха пред висока 15 фута стена, покрита с каскади розови и бели пеларгониуми. Говинд мина под една арка, за да влязат в градина, която остави Джо без дъх. Лицето му засия.

— Много точно се изрази, Говинд! „Преизобилно“. Наистина добре казано за тази цветна феерия. Много ти здраве, „Уизли“ 46!

Сред море от зеленина и цветя, доста от тях английски, бе кацнала елегантна къщичка с могулска архитектура. До отворената врата в дъното на портика, където ги очакваше Лоис Вивиан, водеше мраморно стълбище. Джо си помисли, че домакинята прилича досущ на стафордширска статуетка, плъзна поглед по леката й дневна рокля в лила, по градинарската кошница в сгънатата й ръка, която преливаше от маргарити и гергини. Забелязала госта, Лоис връчи кошницата си на един слуга, изтупа дланите си една в друга и пристъпи да поздрави Джо.

Усмивката й бе насочена малко над дясното му рамо.

— Добре дошли в резиденцията, капитане.

Освободи Говинд с едно кимване и посочи на Джо да се настани на един от плетените столове на верандата.

— Питие? Шери, шампанско, бяло вино… — заизрежда разсеяно.

— Не мога да устоя на чаша бяло вино — отвърна вежливо Джо и друг слуга бе изпратен да донесе подноса с напитките.

— Сам ще се убедите, че тук нищо не ни липсва — подхвана тя. — Всичко, е, почти всичко, с което разполагаме у дома, го имаме и тук, в Ранипур. Човек трябва само да поиска. Удай е невероятно щедър човек. Всъщност единственото, което липсва на резиденцията — тя се усмихна и изви педантично изтънената си вежда, — е резидентът! Клод! Съсипва се от работа. Знам, че това е болката на всички мемсахиб в цяла Индия! Но е истина. Все ще се намери още някой документ за довършване, още някое писмо за продиктуване, още някой, чието прошение трябва да се изслуша… Надявам се скоро да ни удостои с вниманието си.

— Къде работи съпругът ви? В резиденцията ли?

— Не. Сградата е красива, но не е много удобна. Разполагаме с четири приемни зали и шест спални, което е доста скромно за индийските стандарти. Работният кабинет на Клод е в едно бунгало по-нататък по брега. Така е по-добре. Не искам в къщата ми да се мотаят всякакви. О, извинете, нека взема пакета ви — предложи тя, забелязала книгите.

— Да, разбира се, при това не само да го вземете, но и да го задържите. Моят скромен подарък за вас и сахиб. Говинд ме увери, че обичате Удхаус.

Докато й подаваше книгите, го обзе внезапно съмнение. Да не би пък Говинд да се е объркал? Възможно ли е тази надменна и скована англичанка да има чувство за хумор? Ала реакцията й бе непринудена и определено не изразяваше възмущение.

— Толкова сте мил! Но това е страхотен подарък! О, сигурен ли сте, че можете да се разделите с тях? — възкликна тя, докато развързваше трескаво панделката. — „Безразсъдната Джил“. О, чудесно! Не съм я чела.