Барбара Клевърли - Тигър в двореца

Мустаците на Аджит потръпнаха лекичко.

— В такъв случай… — обърна се към Рам, за да му помогне да намери правилната дума. — … очаквам разпорежданията на господаря. Той обсъди с мен възможността да бъдете помолен да ми помогнете да осигуря безопасността на новия престолонаследник, принц Бахадур. Времената, както знаете, са смутни и може да се окаже, че младежът има нужда от нашето съдействие. Той е доверил на баща си, че ви харесва и ви има доверие. За него би било успокояващо да види, че го охраняват от всички страни.

— Този охранителен отряд наскоро ли е създаден? — попита Джо.

— Всъщност не — отвърна Аджит. — Момчето не бива да знае за него, но на практика е под наблюдение от мига, в който напусна зенана.

Джо се запита колко ли е безопасно в зенана, ако е вярно онова, което му разказа Бахадур, но не повдигна въпроса.

— Той си избира доста странни места, на които да прекарва времето си напоследък — усмихна се Аджит. — И хората ми се оплакват, че им е било ужасно трудно да го следят отблизо и в същото време да останат незабелязани. Но както виждате, момчето е в добра форма, жив и здрав, и не е установено да е имало опит за покушение срещу него.

Джо отклони поглед от магнетичните очи на събеседника си, за да скрие своето изражение. „Каква пантомима!“, рече си.

— Разбира се — каза на глас, — за мен би било удоволствие да допринеса, с каквото мога за опазването на спокойствието и ако е нужно, живота на принц Бахадур.

Аджит кимна учтиво на новия си колега.

— За мен бе огромно удоволствие да разгледам град Суригаргх, Аджит Сингх. Доколкото разбирам, го познавате добре.

— Това е родният ми град, капитане, и е много приятно място. Доста свят съм видял… — Поколеба се, но продължи: — И аз съм се бил на фронта във Франция. Заминах със стрелците от Ранипур и оцелях. Но не видях нищо на вашия континент, което би могло да се сравни със Суригаргх.

Джо кимна в знак на съгласие.

— Все пак, Сандиландс, ще ми кажете ли какво ви води насам, понеже не вярвам да сте дошли на туризъм?

— Това официален разпит ли е? — попита Джо невинно.

— Ни най-малко — усмихна се Аджит. — Просто разговаряме. Вече знам защо сте посетили Суригаргх. Няма тайни.

— Али — отвърна Джо. — Издирвахме по спешност механика на капитан Мърсър. На него му е доста трудно да се оправя без обучения си помощник, както вероятно разбирате. Чухме, че Али се е върнал в Суригаргх. Незнайно поради какви причини.

— Няма да го откриете там — рече Аджит.

— Прав сте. Оказа се, че никой не го е виждал. Нямаха представа къде би могъл да е. Вие дали не знаете, Аджит, в каква посока се е запилял?

— Ами да — бе лаконичният отговор. — Изненадан съм, че едва сега ме питате.

Джо зачака, усмихнат. Усмивката му се скри след категоричното изявление на Аджит Сингх.

— Замина за Делхи!

В същия миг Едгар дръпна Джо за ръкава и той си отдъхна.

— Простете, че прекъсвам полицейската ви раздумка, Аджит, приятелю — извини се Едгар, — но Сандиландс има уговорени цял куп срещи за тази сутрин, а не е отметнал и половината от тях. Би ли ни извинил?

Джо също смотолеви някакво извинение и последва Едгар към вратата.

— Благодаря ти, че ме спаси от тази инквизиция, Едгар! Невероятен мъж! Надявам се да не реши да поговори с мен професионално!

— Голям симпатяга е нашият Аджит! Посвоему. Държи нещата в свои ръце. Изпълнява волята на Удай, при това без мрънкане и хленчене. Пък и е куражлия — явно бая си е поукрасил мундира в последната война. Но иначе, да, разбирам какво имаш предвид. Гледай да не го ядосаш, Джо. Хич не ми се ще да се наложи да те измъквам от тукашните зандани. Никога няма да забравя, че вече веднъж ме е държал на мушка.

— Ще имам едно наум. А сега да видим откъде ще изкопаем добрата новина. Дали да не ме свържеш със сър Хектор, който трябва да е някъде наоколо в тоя мравуняк. И бездруго искаше да се видим тая сутрин. А тя още не е превалила съвсем.

— Абе да, ама побързай — изсумтя Едгар. — Заръчаха ми да те поканя на обяд със семейство Вивиан. Лоис каза да се погрижа да се появиш в резиденцията точно в дванайсет на обяд. Тя не понася обяснения от сорта, че си имал работа, така че стегни се, опитай се да изглеждаш поне малко като военен, ако не си забравил съвсем какво означава това, и бъди точен. Ще кажа на Говинд да те заведе. А сега — да вървим.

Няколко минути по-късно се върнаха в Новия дворец и Едгар почука на вратата на един апартамент, който изглеждаше досущ като апартамента на Джо. Възрастният лекар ги посрещна на прага и приветства Джо. Едгар се извини и ги остави насаме. Докато сър Хектор се заклатушка към барчето в ъгъла на стаята, за да налее по уиски със сода, Джо успя да хвърли бърз поглед на покоите му. Детективът остана изумен от умението на доктора да си създава удобства според условията. Леглото и столовете бяха изнесени в по-малката от двете стаи и сега по-голямата приличаше на нещо средно между библиотека и лекарски кабинет. Имаше няколко дълги пейки с камари от папки и кутии с инструменти; имаше и очевидно функциониращ месингов микроскоп с черна лакирана основа и табелка с надпис „Цайс“. Мястото стигаше дори за възголемичка маса в центъра на помещението, върху която спокойно можеше да легне пациент (или може би да бъде аутопсиран труп). Купчините чисти бели чаршафи и редиците стъклени шишенца с илачи придаваха на мястото достолепен и надежден вид.