Барбара Клевърли - Тигър в двореца

Самолетът закръжи по-нашироко и Джо установи, че няма нито кервани, нито каквото и да е друго движение през пустинята. Хората явно спазваха траурния обичай и не напускаха рамките на града, но вероятно Али, разполагайки с вътрешна информация, бе напуснал рано предишния ден и сигурно вече бе стигнал до Суригаргх.

За Джо бе истински шок да види толкова ясно, благодарение на височината, колко тъничка и крехка бе ивицата зелена площ, заобикаляща града. От въздуха изглеждаше, сякаш пустинята е обсадила Ранипур и макар да беше ясно, че летният сезон е в разгара си и до мусонните дъждове остава поне още месец-два, пустинята очевидно бе спечелила. Пясъците й се стелеха докъдето поглед стига, дюните само тук-там бяха насечени от пътеки, оставени от животни. На запад се издигаха Аравалите, които спираха настъпващите плаващи пясъци, но дори те, изглежда, се справяха трудно. Всяка дупка в планината бе запълнена от преливащи пясъци, разхвърляни от ветровете, пред които нямаше никакви прегради.

Реките и потоците, които през дъждовния сезон вероятно се стичаха по склоновете към града, сега представляваха пресъхнали ивици, маркирани тук-там от някой кладенец или кръглия сламен покрив на пастирска колиба.

След половин час във въздуха Джо забеляза кервани, тръгнали на юг към Ранипур, и пресметна, че вероятно наближават целта си. Още няколко минути и пред погледа му изплува Суригаргх. Погледа му привлякоха четирите бели минарета на кладенец, лъснатият варовик оповестяваше наличието на вода от огромно разстояние. Появи се и друго доказателство за ценна вода — мекият блясък на резервоар, скрит под великолепна каменна структура, украсена с арки и сводове, от четирите страни се спускаха стълбища, които водеха към водата, скрита долу в ниското.

За негова изненада, селото не се оказа скупчени кирпичени колиби. Притежаваше всички белези на укрепен град. Стюарт го ръгна в гърба и заби пръста си надясно долу. Джо забеляза каменната стена, която се виеше покрай хребета, където бе разположен неголям форт с места за оръдия. Докато прелитаха над града, Джо успя да прецени, че къщите са над хиляда, а в самия център на града има една-две по-големи сгради, чието предназначение не му стана много ясно. От въздуха изглеждаха масивни и грозни като крепостта във Вердюн. Една-две бяха разположени около площад, най-голямата и централната имаше четири площада. Стюарт пак посочи с ръка и изкрещя нещо в ухото му, но Джо не разбра какво му казва.

Направиха още един кръг и се приготвиха за кацане. Пистата, която Стюарт избра, представляваше отсечка от недовършен път, покрит със сгур и катран, който излизаше устремено от града и свършваше рязко, погълнат от пясъка, на десетина мили по-нататък. Самолетът докосна земята и след известно тресене спря, веднага, след което го наобиколи тълпа хлапетии, които се смееха, крещяха и напираха да минат по-напред. Стюарт скочи, огледа тълпата и извика нещо на хинди. Всички отстъпиха назад, само едно момче се приближи. Явно беше познат на Стюарт и след енергично кимане с глава и бързо преминаване на пари от единия у другия явно бе организиран охранителен отряд, който да наглежда самолета. Джо си каза, че вероятно това не се случва за пръв път.

Слезе от самолета колкото се може по-достолепно и последва Стюарт в кратката разходка по прашния път, отвеждащ към града.

— Е, щом си със самолет, няма начин да се промъкнеш незабелязан — отбеляза Стюарт. — Целият град знае за пристигането ни.

Хората ги приветстваха от всички страни, по петите ги следваше шумна сюрия момчетии. Трябваше да внимават да не се сблъскат и с не по-малко любопитните крави, които се шляеха по улиците, защитени от положението си на свещени животни и свободни да гризат каквото си поискат, без никой да ги спира: сочни зелени зеленчуци от някоя сергия на пазара или каската на гостуващ ференги. В пресъхналите канавки от двете страни на пътя ровеха стада от тъмносиви прасета и по всяка вероятност преработваха отпадъците на града. На платформи над канавките се тълпяха деца — малки кафяви телца, които блестяха от водата, пестеливо пръскана върху тях с медни канчета от по-големите им сестри. Старци, клекнали в сенките на дърветата, пиеха чай и се задяваха, хитрите им очички следяха двамата чужденци, запътили се към центъра на града.

Стъпиха на площад, заобиколен със сгради от три страни, където ги посрещна тълпа младежи, нетърпеливи да привлекат вниманието им към свой другар, който се готвеше — с помощта на очукано дипломатическо куфарче — да изнесе магическо шоу за новодошлите.