Барбара Клевърли - Тигър в двореца

А сега двамата най-големи синове ги нямаше, а господарят губеше сили от ден на ден. Сигурно скоро ще обяви своя наследник. Защо отлага? Най-нормално беше Бахадур да стане следващия махараджа. Той бе отгледан с това намерение. Любимец на баща си, той винаги бързо овладяваше всички поставени му задачи. На обноски и езици го учеха учители от чужбина, бе придружавал махараджата при обиколките му на селата, за да се запознае с реално действащите закони и налози, както и със земеделието и напояването. Овладя традиционните бойни умения на раджпутски принц. За всички беше ясно — може би твърде ясно, — че Удай има по-специално отношение към Бахадур и Лал Бай трябва да работи упорито зад кулисите на зенана, да плаща луди пари на информатори, за да осигури безопасността на сина си. И не само пари. Наложи се да се раздели с много от обожаваните от нея рубини, за да си купи безопасност, но жертвите и заговорите срещу враговете й в крайна сметка й носеха успех.

А сега дойде часът да си получи наградата. Ако Бахадур седне на гади, макар да трябваше да минат още цели шест години, преди да има право да управлява сам, тя щеше да е в безопасност. Майката на махараджата изискваше уважение — която и да е тя. В крайна сметка синът й е на дванайсет. Бе достигнал боеспособна възраст. Беше време Лал Бай да отслаби бдителността си. Беше време Бахадур да изплати своя дълг.

Зави зад ъгъла, изпълнена с очакване, и спря да се огледа, закривайки лицето си с копринения си шал. Даваше си сметка, че на лицето й е изписано нетърпение и копнеж, видими за всеки. Крехкото й тяло потръпна, докато погледът й наблюдаваше зорко. Пред нея се простираха градини, чиито сложни форми можеха да съперничат по пъстрота и изящество и на най-изкусната бродерия — възстановка от цветя и храсти на четирите реки на Рая, но раят на Лал Бай се намираше отвъд този свят. Тя гледаше оттатък градината, към брега на езерото, където, скътани под тъмнозеления покров от нимови клони, се издигаха белите мраморни колони на елегантен малък павилион, сякаш построен над самата вода. Над езерото бяха надвиснали балкончета с прозорци с проядени бели мрежи. Лал Бай си се представи там, как вдъхва хладния въздух, надигнал се от езерото, как наблюдава животните, които се промъкват до брега по залез, за да пият вода, как само с едно плясване на ръцете извиква да й сервират вечерята върху златен поднос.

Бахадур ще й даде този павилион.

Под шала на Лал Бай се виждаше само едно тъмно око, което се присви решително. Да, махараджа Бахадур ще даде на майка си този павилион.

След като от него бъде заличена всяка следа от присъствието на вдовицата Шубхада.

— Да се разберем — аз съм твоята неомъжена леля, стара мома, която за пръв път се качва на моторно превозно средство. Не го забравяй, ако обичаш — предупреди го Джо, готов да скочи в предното отделение за пътника.

Стюарт се направи на изненадан.

— Стига бе! Не ми казвай, че ти е за пръв път!

— Е, не съвсем. Случвало се е да се повозя — ухили се Джо. — Но те предупреждавам, че хапнах кеджъри 41за закуска. А не е нужно да ти обръщам специално внимание, че вятърът духа от мен към теб.

След инфарктния момент на отлепването от земята самолетът се плъзна плавно нагоре. Джо почисти от носа и устата си прахоляка, завихрен от излитането на машината, заслуша се в пърпоренето на двигателя и се приготви за път. Скоро вече беше набрал достатъчно смелост, за да се надвеси и да погледне под себе си. Известно време летяха направо и без да сменят височината и Джо се поуспокои, после завиха плавно и описаха кръг над необичайно притихналия град около двореца. Единствената активност, която Джо забеляза, бе край реката и той предположи, че сигурно там се намира платформата, върху която ще бъде издигната кладата.

От тази височина той изведнъж забеляза двете лица на Ранипур — древния град и до него друг, съвременен. Около Стария и Новия дворец се виеха лабиринти от възлести улички, които се вливаха в огромно тържище. Високите стени около старите сгради разграничаваха категорично старото от новото. Новият град се разпростираше разточително връз полето оттатък реката. Построен решетъчно, с широки улици, той пълзеше към пустинята, еднотипните сгради, построени от мръсно червени тухли от пясъчник, бяха разнообразени от зелени полянки и паркове с изкуствени езера, доста попресъхнали, предвид горещото лято. Каква ли роля играеха тези очевидно пусти сгради? Джо не забеляза никакви признаци на живот нито вътре, нито около сградите, които явно бяха обществени — училище, може би болница. Към пустинята на север поемаше дързък път, който обаче продължаваше само една-две мили, от двете му страни се виждаха огромни купчини строителен материал.