Барбара Клевърли - Тигър в двореца

— Разкажи ми как стана така, че самолетът бе управляван от Притви? Защо се сменихте?

— Още когато Клод ни съобщи за пристигането ви с Едгар, решихме да ви посрещнем с авиошоу. Не беше тайна за никого. Дори обмислях да продаваме билети. Сигурно се питаш — продължи той с горчива усмивка, — с какво си заслужил подобно посрещане.

— Ами да, има такова нещо. Мина ми през главата, че двамата с Едгар не сме от ранга на Уелския принц.

— От скука! Тук дните се нижат един подир друг, всеки е еднакъв с предишния. Горещо, неудобно, предвидимо. Човек е готов на всичко, за да освежи всекидневието си, и ако си намериш каквото и да е сносно извинение да излетиш и да направиш някой номер във въздуха, се вкопчваш за него.

— На вашите услуги — рече сухо Джо.

— Беше едно разнообразие, забавление, тренировка. Подготвяхме нещата заедно, но спектакъла трябваше да изпълня аз. Така че представи си изненадата ми, когато, излизайки от стаята си, за да се отправя към хангара, видях „Джени“-то да излита. Цели пет минути по-рано от уговорения час. Изтичах, сграбчих Ахмед за ръката и го попитах какво става, по дяволите. Е, ти, разбира се, можеш да го питаш лично… Обясни ми, че Притви се появил в пълна екипировка, готов за полет, и му казал, че е решил лично да пилотира. Никой не може да спори с престолонаследника, така че Ахмед завъртял перката и го изпратил по живо по здраво… с нежелан пътник на борда.

Стюарт замлъкна, едва се удържа да не потрепери. Джо почувства ужаса му, спомни си карикатурата, която се предаваше от ръка на ръка на фронта: млад авиатор, изпъчен срещу въздушния поток, устремен напред, без да забелязва сивата фигура на съседното място.

— Смъртта — пророни Джо.

Стюарт не каза нищо. Сигурно преживява, помисли си Джо, онези жизненоважни пет минути, които го деляха от преждевременна и необяснима смърт.

— Значи Али е имал всички възможности да пререже жиците преди фаталния полет?

— О, да. Никой край него, включително и аз, не би заподозрял каквото и да е. Всеки би си помислил, че просто си прави рутинните проверки и подменя части. Така бих постъпил аз на негово място… — Стюарт потъна в размисъл. — Да. Бих взел сноп кабели с предварително прекъснати жички и бих ги сложил на мястото на съществуващите. Така няма да рискувам някой да чуе срязването на кабели точно преди полета. Може да е свършил цялата подготвителна работа на съвсем друго място в работилницата, в удобно за него време.

Намръщи се отново и се загледа в Ахмед, който работеше по двигателя на „Джени“.

— Здравият разум ми казва, Джо, че Али е срязал онези жици, но ми е доста трудно да го повярвам.

— Мислиш, че Али ти е бил верен?

— Не на мен. Не. Тук няма нищо лично. Но ще ти кажа нещо, което разбрах по време на войната. Целият екип на самолета — механиците, монтьорите, всички се идентифицират със самолета, който поддържат. За тях пилотът е част от машината, като крилете или двигателя. Моят екип ме гледаше доста на кръв, когато веднъж се върнах в базата с повреден самолет. Би било напълно срещу сърцето на хора като тях да унищожат умишлено своя пилот и своя самолет. Не би посегнал. А при положение, че пилотът е и неговият бъдещ владетел…

— С други думи, според теб не е Али, но ако все пак го е направил, то е било под натиск от изключително могъща фигура.

— Не звучи логично, нали, но друго не мога да измисля.

— Да имаш някакви идеи къде би могъл да се дене ключовият ти свидетел?

— Ами да. Обсъдихме различни варианти. Според Ахмед може би се е върнал в селото им. Намира се на един ден път с камила — в случай че решиш да провериш. Ако е тръгнал натам, сигурно сега пристига.

— Но според теб би било губене на време.

— Определено! — Стюарт остави внимателно чашата си и примигна на светлината, огледа се за чуждо присъствие. — Лично аз смятам, че Али е на дъното на езерото.

— Тоест, че се е наредил сред жертвите на изобилието от наемни убийци — като мъжете, осигурили пантерата, която убила Бишан Сингх?

— Аха. Горкото черно коте — рече неясно Стюарт.

— Това село, където е възможно да се е скрил Али, как се казва? — попита Джо.

— Ами… чакай да се сетя… Суригаргх! Точно така. Суригаргх.

— Май съм го чувал. Не е ли родното село на махараджата?

— Така разправят. — Стюарт помълча, изгледа замислено Джо.

— Значи е на един ден път с камила, а?

Двамата се спогледаха и се усмихнаха.

— Вече не вярвах, че ще се осмелиш да ме помолиш. Самолетът е готов. За мен ще е удоволствие да те закарам. С „Джени“ вместо един ден ще ни е нужен половин час натам и половин обратно. — Погледна си часовника. — За обяд ще сме тук. Даже ако искаш, можем да кацнем и да поднесем почитанията си на старейшината. Има удобен път за кацане.