Барбара Клевърли - Тигър в двореца

Да си служил в такова подразделение е голяма чест, помисли си Джо, и Притви Сингх като син на принц на воински щат и летец любител вероятно е бил доста впечатлен. Отмести поглед от спретнатата, енергична фигура на капитан Мърсър към редицата самолети, строени зад него в хангара. Постройката бе заслонена от дървета и се намираше в дъното на помощната писта, така че по-скоро приличаше на пристройка към конюшните. Изглеждаше едновременно функционална и стилна.

Стюарт проследи погледа му и се усмихна с разбиране.

— Е, добре, докато чакаме кафето, можем да разгледаме самолетите, какво ще кажеш?

Влязоха в хангара и веднага усетиха по-хладния въздух, благодарение на течението в отвореното пространство.

— Не са цяла дузина, както се опитват да убеждават читателите си клюкарските списания. Притви има… тоест имаше пет. Останаха четири. Добри машини; един господ знае какво му е струвало да ги открие и да ги докара дотук.

Щом очите на Джо посвикнаха със сумрака, той се вгледа в познатия силует.

— Аха, това е „Къртис Джени“ — същият като онзи, който се разби. Използваме ги за тренировки и аеробатика. Мъничък и много добър; всеки може да се научи да го кара. Ако искаш, ще те науча. Май не гориш от желание.

Джо надзърна в кокпита и се опита да си представи как седи пред контролното табло. На пилотската седалка имаше малка плюшена играчка — тигърче с лъскави стъклени очи. Джо протегна ръка да го вземе.

— Талисман за късмет, а? — попита той с дружелюбна усмивка. — Предполагам, че всички пилоти от ескадрилата на Адмиралтейството са си носели някакво талисманче? Поне за британските пилоти съм сигурен.

— Да. Ние сме суеверна пасмина. Бяхме си измислили име — „Лафайет“. Аз се числях към ескадрилата „Лафайет“. — Млъкна и отвърна на усмивката на Джо. — Но това вероятно го знаеш… А тигърът всъщност би трябвало да е черна плюшена котка. Всички носехме такива. Но моята се изгуби някъде между Щатите и Франция. Тигърът ми се видя достоен заместник. Но има един друг талисман, без който никой от другарите ми не излита. — Изгледа въпросително Джо. — Нали си бил във Военното разузнаване — сигурно си чул слуховете?

— Говореше се, че сте си пъхали копринен дамски чорап под шлема — за късмет.

— Вярно е. Разбира се, изискването беше чорапът да е свален наскоро. И ако случайно се разбиеш, значи дамата ти е престанала да те обича.

Протегна се в самолета и извади шлема си. С жест на магьосник издърпа отвътре черен копринен чорап.

— Как да ти кажа, навикът си е навик. Но в Индия е доста трудничко да си осигуря чорап. Специално за този се наложи да платя, за да ми го откраднат.

Джо не задълба с въпросите в тази посока.

— Истината е, че цялата тази история си е някаква романтична помия. Вярно, носехме чорапи, ама хич не беше за късмет!

За изненада на Джо, Стюарт нахлузи чорапа на главата си с отработено движение и му се ухили зловещо изпод опънатата материя. Ефектът беше поразителен. Чертите на лицето му не се разпознаваха, под лъскавата черна коприна прозираха само очите и белите зъби. Стъпалото на чорапа се беше вирнало като свинска опашчица, което придаваше на цялата картина допълнително гротесков вид.

— Маска за лице! Адски добро средство за предпазване от студа, ако летиш през зимата на височина 10 000 фута — обясни Стюарт и върна чорапа в каската си. — Освен това върши чудесна работа срещу пясъчните бури.

Продължиха обиколката на хангара. Вниманието на Джо привлече прилежно навит дюшек, изправен до стената на странична стаичка с големината на отделение за кон в конюшня.

— Дочух, че понякога имаш гост с преспиване — изстреля Джо напосоки.

— Имаш предвид Бахадур? Явно не ти е било нужно дълго време, за да се ориентираш в ситуацията в този сложен лабиринт! Мъчно ми е за клетото хлапе. Внушил си е, че е в опасност, и няма да се учудя, ако наистина е така. Решил е, че след като така или иначе е мишена, поне ще се постарае да е подвижна мишена. От гледна точка на летец, оцелявал в критични ситуации, ми се струва, че тактиката му е разумна. Когато мога, му помагам. Но как да ти кажа, Джо, ако някой тук е решил да го убие, то малкият е обречен, при това всичко ще стане по-скоро, отколкото предполагаш.

Говореше за смъртта със сух и безизразен тон, какъвто Джо бе навикнал да чува у хора, губели другари ежедневно на фронта. Без повече приказки домакинът продължи да развежда госта си.

— Ей там е паркиран един „Сопуит Кемъл“, а в дъното се виждат два вражески от войната. Онзи там е „Нюпорт 17“…