Барбара Клевърли - Тигър в двореца

— Не е ли поне малко успокоение да можеш да разчиташ на семейство Вивиан? — подметна той. — Изглеждат ми като хора, които вдъхват сигурност, лондончани, които си знаят работата. Доколкото можах да преценя, Клод е брилянтен пример на изряден служител на короната.

Не потрепна ли леко устната й, преди да отговори? Така му се стори.

— Типичен възпитаник на „Хейлибъри“. Той винаги действа… как се казва… като по учебник; и да, може да се каже, че това в известен смисъл е успокоително. С Вивиан ли си, винаги знаеш точно къде се намираш. Но това се превръща в проблем, ако осъзнаеш, че мястото, където се намираш, всъщност е на доста левги зад господаря му — британското правителство. Не се заблуждавай по благоразположението му, по лекотата, с която общува с местните, капитане — това куче има един-единствен господар. Може да говори с дълбока загриженост за Ранипур и неговите обитатели, да прави предложения за подобрения в живота ни, но с радост ще ни постави на мушката, стига правителството на Негово величество да се разпореди.

Джо остана изненадан от сарказма в тона й и смени темата.

— Ами Лоис Вивиан? Не е ли приятно да се възползваш от компанията на образована и изискана дама?

— О, госпожа Вивиан! Лоис е толкова култивирана, колкото и перлите й.

Стреснат от уж небрежната, но доста жестока забележка, той не успя да намери подходящ отговор и предпочете да замълчи.

— Дребна аристокрация, живяла в тежки времена — продължи да злослови тя. — Баща й е военен… от армията, доколкото знам… Сър Алистър Греъм. Лоис удари десетката, като се омъжи за Клод Вивиан. Висококвалифициран и симпатичен мъж като него би могъл — би трябвало! — да се цели в някаква наследница. Вашето правителство едва ли му плаща много, независимо от добрите му перспективи. Заможната съпруга е голямо предимство за него. Боя се, че Клод е направил грешката да се ожени на твърде ранен етап в кариерата си.

Джо започваше да се забавлява. За пореден път в главата му прозвуча гласът на кралица Мери. Тя би обсъждала домашните ангажименти на някой от слугите си със същия тон на собственическа загриженост.

— Но вие сте твърде добър слушател, капитане. Както личи, ще трябва да внимавам как се държа, иначе ще ме принудите да призная, че аз съм откраднала диаманта Кохинор. Време е да се връщаме в двореца, където, доколкото разбрах, ви предстоят поредица от разговори.

Аудиенцията му приключи. Освободиха го. Стана и протегна любезно ръка, за да й помогне да се изправи, после докара коня й. Тя го изчака да протегне ръка за втори път, за да я вдигне на седлото, и с царствено кимване с глава подкани коня си да поеме в демонстративен тръс към конюшните.

„Е, това пък какво беше, по дяволите?“, запита се Джо.

Последва я на благоразумно разстояние, предаде коня си на застаналия в очакване коняр и се отправи обратно към Новия дворец. Спотаен в сенките на северната веранда, остана да проследи приземяването на малкия самолет, който се приближи и кацна зад няколко едноетажни постройки, скрити зад редица магнолии на около петстотин ярда. Джо прецени, че ако тръгне веднага, ще успее да завари Стюарт, преди да е приключил с всички необходими проверки след полета. Може би щеше да подрани малко, но Джо предпочиташе да разговаря с хората в обичайната им среда, а дори да ги сварва неподготвени.

Като нахлупи каскета си ниско над челото, за да се предпази от слънцето, той тръгна към хангара. Пилотът, който наистина се оказа Стюарт Мърсър, даваше разпореждания на монтьора си — индиец — на някаква смесица от английски и хинди. Помежду им като че имаше разбирателство и разговорът течеше гладко.

— Капитан Мърсър! — провикна се Джо.

— О, Сандиландс, здравей! Радвам се да те видя! Раничко е, пил ли си кафе? Какво ще кажеш за едно турско — е, тука ще стане малко по индийски, ама нейсе. При всички положения си го бива, все едно откъде произхожда рецептата. — Кимна на монтьора си, който отиде за още кафе.

Джо харесваше американците. Допадаше му лекотата, с която общуваха, прямотата им, но най-вече уважаваше техния кураж, твърдост и решителност, с които ги бе наблюдавал да се бият в Европа в една война, с която нямаха нищо общо. А най-топли чувства изпитваше към младите летци от Escadrille Americaine. Доброволци, повечето от заможни семейства, които се бяха хвърлили във войната, преди родината им да ги призове, преди САЩ изобщо да имат собствени въздушни части. Поради тази причина младежите бяха минали под шапката на френските военновъздушни сили. Първият седемчленен отряд, в който влизаха разглезени богаташки синчета, наемници от чуждестранния легион, възпитаници на елитни колежи и каскадьори, бяха обучавани в Люксой, Вогезите, в база, известна със своите луксове и разкош. И когато накрая ги пуснаха в действие, се оказаха смъртоносни. Ескадрилата на богаташчетата се би с ненадмината смелост, с устрема и уменията на орда средновековни рицари, а легендите за техните подвизи се разпространяваха като горски пожар сред съюзническите сили. Неколцина от първоначалната седмица дори оцеляха и останаха да контролират преминаването на ескадрилата на подчинение на военновъздушните сили на САЩ в по-късен етап на войната, през пролетта на 1918 година.