Барбара Клевърли - Тигър в двореца

— На такъв си летял във Франция, нали?

— Аха. Използваха ги и „Лафайет“, и „Френските щъркели“. С тяхна помощ успявахме да се справим с „Фокърите“, дето ни правеха толкова поразии. Можеш да предположиш как им викахме!

Стюарт стоеше отстрани на биплана и потупваше излъсканата му дървена перка. Джо започваше да разбира защо човек се привързва към това самолетче. Почти на половината на „Джени“-то, с приятно заоблен корпус, то му напомняше на първото му пони. Изпита непреодолимо желание да го погали.

— Не се ли изкуши да изрисуваш знака на „Лафайет“ върху корпуса? — попита Джо и плъзна ръка по гладката сива боя. — Имам предвид главата на индианец апахи.

— Семинол — поправи го Стюарт. — Не беше апахи, а семинол с бойни пера. Не. Има неща, които е по-добре да забравим.

Запъти се към последния самолет.

— А това е най-добрата машина, построена през войната. Немските военновъздушни сили се сдобиха с нея чак през пролетта на 1918 г. Ако беше на тяхно разположение по-рано… — Поклати глава. — Сега нямаше да съм тук, а войната най-вероятно щеше да завърши по друг начин. Но си струва уважението. Представи си го само с Манфред фон Рихтховен на пилотското място.

— Червения барон? На такъв самолет ли е летял?

— Аха. Неговата част беше първата, която получи този самолет.

Джо никога не бе виждал отблизо „Фокър Д. VІІ“ и се улови, че изпуска неволно възклицание. Едноместният биплан имаше тесен, заострен корпус и четвъртити криле. Красив? Не, по-скоро целеустремен и застрашителен, макар Джо да си даде сметка, че това впечатление може би се дължи и на черната боя, върху която се открояваше стилизиран бял императорски орел, изрисуван точно зад пилотското място.

— Двигател „Мерцедес“, 160 конски сили, максимална скорост 124 мили в час, достига височина от 10 000 фута за малко повече от девет минути. Машина за смърт. Но най-ценното й качество е способността да се крепи само на перката си, щом набере височина. Докато „Нюпорт“ би загубил скорост или височина, този симпатяга цепи смело напред.

Подрънкването на порцелан и напевният глас на Ахмед отклониха вниманието им.

— А, ето го и кафето! Да вървим да поседнем ей там на сянка и може да ми зададеш някой полицейски въпрос… имам предвид, по-строго полицейски! — натърти той накрая. — Сега вече и двамата имаме някаква представа един за друг.

— Толкова ли беше очевидно? — попита Джо, обезоръжен от откровеността на събеседника си.

— Не. Но си добър. От друга страна обаче, и аз не съм за изхвърляне. Във въздуха съм готов да поемам рискове, но когато усещам твърда почва под краката си, действам внимателно. Освен това никога не преценявам хората по приказките им. След войната се навъдиха цял куп „парашутисти“ и мошеници, дето се окичиха с медали и влязоха в какви ли не роли. Старите кучета като нас ги разпознават моментално, ама повечето хора се връзват. Във въздуха обаче нямаш много възможности за блъфиране. Всяка грешка може да ти струва живота. — Погледът му изведнъж помръкна, както си сърбаше кафето с доволна гримаса. — Знам, че въпросът, на който търсиш отговор, е защо аз съм все още жив, а Притви е мъртъв вместо мене. Повярвай, Джо — аз също бих искал да намеря отговора.

— Ами, който и да е бил нарочен за жертва — това ще го разнищваме допълнително, — методът на действие може да ни даде надеждни улики. Би ли ми направил списък с имената на хората, които притежават техническите умения и възможности да прережат жиците на хоризонталните стабилизатори.

— Ще ти ги кажа веднага — четирима са. На първо място аз, разбира се. Второ, сестра ми Маделин. После идва Ахмед, монтьорът, когото видя току-що. И накрая братът на Ахмед — Али.

— Може да ти прозвучи смешно, но не съм свикнал да оставям нещата на случайността… Какво ще кажеш за самия Притви? Той имаше ли познанията, за да го направи сам?

Стюарт посрещна непочтения въпрос с пухтене.

— Не, не ми се вярва да е могъл да го направи — отвърна след малко. — Вероятно би могъл да ти отговори за какво служи стабилизаторът, понеже все пак го използва, но предполагам за него цялото устройство се е изчерпвало с ръчката. Така и не успях да го запаля по механиката. За него самолетите бяха като конете — качваш се и поемаш. Не го интересуваше особено какво ядат и какво пият конете му, в какво състояние се намират зъбите и такъмите им. Но, да, разбирам въпроса ти… Един вид самоубийствен грандиозен спектакъл. Да изпъчим гърди пред тате. „Ето колко ме е грижа за земята ти — ще се размажа върху нея, без да ми мигне окото.“