Барбара Клевърли - Тигър в двореца

— Карай го по-спокойно, старче — посъветва го Клод. — Autre pays, autre moeurs 31, нали знаеш!

„Ако ми напомни, че не съм в Найтсбридж 32, ще го фрасна“, зарече се Джо.

Той се постара да се оттегли възможно най-незабелязано и последва трепкащата сребърна корона на Падмини, която вървеше на няколко крачки пред него и поклащаше хълбоци сред оредяващата тълпа и опустяващите коридори. Прекосиха притихнали дворове, облъхнати от лек ветрец, който галеше листата, и озвучени от ромона на шадравани. В един момент като че дочу отчаян вой, последван от ниско думкане на тъпан, но след секунда всичко отново притихна.

Най-накрая, щом стигнаха в средата на двор, който му се стори познат, Падмини спря и се надвеси над коритото на шадравана, за да потопи ръце в хладната вода. Джо проследи с поглед как дланите й размесват падналите във водата листа и се запита дали не е настъпил моментът да я помоли да се върне в стаята си. Така щеше да избегне конфузната ситуация, в която би попаднал по-късно, ако трябва да я отпрати, щом застанат на прага на покоите му. Дали говори английски? Как, по дяволите, с оскъдния си хинди да обясни на момичето, че макар да е най-очарователната девойка, която е виждал в живота си, услугите й не са добре дошли?

Пристъпи към нея до шадравана и се подготви за речта си. Но думите отказваха да излязат от гърлото му. Гледаше, съкрушен от близостта на момичето, загубил ума и дума пред красотата й. Прилепналата по тялото й синя коприна едва се виждаше в тъмния двор, но луната се отразяваше в скъпоценните камъни на короната й и осветяваше красивите й усмихнати очи, обърнати към него. Джо беше напълно безсилен. Усещаше как постепенно губи битката с онова дълбоко и първично чувство, което го бе приклещило в хватката си. Събрал последни сили, се прокашля и занарежда предварително подготвените думи, с които би трябвало да отблъсне момичето.

— Падмини? Не знам дали съм разбрал правилно… Виж сега, Падмини, ужасно съжалявам, но…

В очите на газелата проблесна смисълът на думите му, в следващия миг лицето й придоби надменно изражение. Тя се наведе ядно напред и плесна с ръка във водата, за да опръска Джо. След като се изсмя гръмко и изчака да види слисаното му изражение, се обърна и се отдалечи тичешком, а той остана да ругае край шадравана, вир-вода.

Малка мръсница! Е, поне веднага разбра намека му. С облекчение и не по-малко разочарование той се накани да върви, убеден, че от това място може и сам да намери стаята си. След няколко крачки спря и се ослуша. В същата посока пред него трополяха стъпки.

Настигна я пред вратата си и се шмугна пред нея. Усети как две хладни ръце се плъзват нагоре и се сключват на тила му с неочаквана сила. Тялото й се прилепи към неговото и той усети мократа си риза; повдигната на пръсти, тя изпъна шия и долепи устните си до неговите. Дъхът им се смеси и той вдъхна сладостния й аромат с доминираща жилка на изкусително розово масло, от което струеше женска магия. Ръцете му сами се плъзнаха около кръста й. Беше топла и уханна, преизпълнена с желание. Привлече вниманието му, спечели му победа и сега — поне така му се стори — си искаше наградата. Божичко! Той също има нужда от това! Спечели си го! „Всяка страна си има своите обичаи“ — нали така каза Клод? Отдаден на мига, Джо простена и сведе лице към нейното.

— О, Джо, боже мой! Как само те накиснаха!

Вратата на стаята му се отвори рязко и лампата освети фигурата на Маделин, застанала на прага, облечена в дълга бяла роба, с чаша в ръка.

Джо си глътна езика от изненада, но дори да бе успял да каже нещо, нямаше кой да го чуе, понеже двете жени се бяха втренчили една в друга. Падмини изсъска нещо нечленоразделно на хинди, Маделин й отвърна в същия дух.

— И на тебе, сестро! А сега ни направи услуга и се връщай при господаря си! — ухили се нагло англичанката. — Можеш да му кажеш, че си останала на сухо. Че си станала жертва на атака, разкрита от бялата царица.

Падмини се завъртя с хъс и излезе — черната й сянка се открои на фона на по-меката тъма в двора и след малко потъна в нея.

— Дявол го взел, Маделин! — изпъшка Джо. — Какво търсиш тук?

Тя го блъсна вътре, затвори вратата и дръпна резето.

— Малко си пийнах… самичка… Чаках те… Нали съм твоят ангел пазител…

— Какви ги говориш? Така като те гледам, нямаш много ангелски вид!

— Я вземи се погледни себе си, господинчо! — Тя го изгледа критично. — Големият умник! Герой от войната… ветеран. Нали уж работеше за Военното разузнаване? Дето са най-отраканите. А се върза като гимназист. С краката напред — е, май по-точно с някоя друга част на тялото! Тя е подставено лице! Специалният информатор на министъра. Нима не се досети?