Барбара Клевърли - Тигър в двореца

Но Клод определено е обърнал внимание.

Или може би той вярва, че женската кожа по принцип мирише така? Джо хвърли още един поглед на Клод, който седеше между Лизи отляво и Едгар отдясно. Клод се надвеси към Лизи, заслушан с неподправен интерес към това, което му говореше тя, усмихна се и отвърна нещо, което я накара да хлъцне в едва сдържан кикот. Роден чаровник, който сякаш изобщо не го осъзнава, заключи Джо с известна завист. От най-страхотните, които са достатъчно уверени в себе си, за да нямат необходимостта да търсят чуждото одобрение. Запита се дали на Клод му се е случвало да стои на прага и да се колебае дали да влезе, питайки се дали е добре дошъл, дали е изтупвал ръкавите, намествал е вратовръзката си и е преглъщал нервно. Не можеше да си го представи. Веселите сини очи, изкусната тънка усмивка, гъстата и лъскава като на младеж коса — всичко това явно е предизвиквало само внимание и одобрение.

Е, каза си, не и от Едгар. Едгар прозорливо бе поставен между Клод и Колин О‘Конър, така че на никоя дама не се налагаше да води любезен разговор с него. Двамата със стария му ловен другар на воля си разправяха дълги ловни истории и нямаше опасност да отегчат никого.

Към края на великолепната вечеря, която наистина включваше плато от глиганско месо, за което Джо се произнесе „non-pareil“ 28, и завърши с разнообразие от разкошни десерти, сред които макет на връх Еверест от разбити белтъци, сметана и шоколад, Лоис привлече вниманието на дамите и прошушна на Шубхада:

— Струва ми се, че е време да се оттеглим, Ваше височество.

Шубхада се надигна и усмихната дискретно, изведе групичката жени към изхода.

В същия момент на масата се появиха бутилки портвайн и бренди, сребърни кутии с пури и господата, оставени насаме, несъзнателно протегнаха крака, прокараха ръце по яките си и тайно откопчаха по някое копче на саката си. Гласовете станаха по-гръмки и въодушевени. Едгар се впусна в някаква не дотам благоприлична история и около масата за пръв път тази вечер избухна сподавен смях.

В трапезарията влезе слуга, подшушна нещо на Вивиан, който кимна в отговор и го отпрати.

— За брендито към нас ще се присъедини министърът — обяви той на всеослушание, — който, надявам се знаете, цял ден бе потънал в работа по наболелите проблеми на деня. Джо, ти си единственият, който още не се е запознал с министъра, ако не се лъжа. Той е най-големият брат на махараджата и вероятно ще доловиш у него семейните черти. Залим Сингх е… мисля, че позицията му съответства на премиер… велик везир… един вид, той е Томас Узли на Удаевия Хенри VІІІ. Каквото и да се случи в Ранипур, той знае.

Дали Джо си въобрази, или в погледа на Клод наистина проблесна нещичко, докато казваше това?

— Значи раджпутският сър Джордж? — подхвана Джо.

— О, не от същия ранг, опасявам се — чу се плътен и развеселен глас откъм вратата.

Залим Сингх влезе усмихнат, сърдечен, сигурен, че е добре дошъл. За разлика от брат си, който бе избрал традиционна вечерна роба, Залим изглеждаше внушително в белия си копринен костюм, с украсен със скъпоценни камъни тюрбан, с дебели нанизи перли около врата и златни чехли на краката. На ръст беше колкото брат си, доста над метър и осемдесет, но по-едър и впечатлението на човек, пращящ от здраве и сила, което оставяше, бе в противоречие с очакванията на Джо за политик и придворен, чийто живот минава в сенките на коридорите и преддверията на двореца.

— А що се отнася до „велик везир“ — продължи да се усмихва Залим. — Да, по-скоро това. Определено не съм Томас Узли, макар да признавам, че не познавам господина. Добре ли е живял? — попита невъзмутимо. — Капитан Сандиландс? — додаде, обръщайки поглед към Джо. — Доколкото разбирам, сте приятел на Едгар.

Ръкостискането му беше здраво и кратко, усмивката — топла. Джо си напомни, че за министъра се знаеше, че е завършил история в Оксфорд с отличие. Новодошлият се настани на празното място до Джо, наля си бренди и прие предложената му от Колин О’Конър пура. Джо познаваше такива хора, които умееха да озаряват цяло помещение с присъствието си. Това не бе качество, присъщо единствено на заможните и високопоставените. Джо се сети за един свой познат, най-обикновен човечец, който, без дори да го съзнава, оказваше същото влияние, независимо в колко мръсна и тъмна дупка на фронта се озоваваше. Барманката в „Кингс Хед“ в Чийпсайд би могла да напише книга за него — ако изобщо можеше да пише. Хазяинът на Джо би го нарекъл „лидерство“, но всъщност беше повече от това. Беше някаква смесица от оптимизъм и хумор, плюс способност да повдигне морала на всяка група хора, в която се озове.