Барбара Клевърли - Тигър в двореца

— При тези обстоятелства за мен би било удоволствие — отвърна Джо. — Но не е ли редно да отложим лова, докато мине траурът? Все пак, предполагам, ще е необходима някаква организация — осигуряване на храна, набиране на местни хора. Ловът на тигър в такъв момент няма ли да се възприеме като несериозно занимание?

— По принцип да, но аз разговарях с Негово височество и той беше категоричен. „Синът ми е мъртъв, рече ми. Това причина ли е да оставим тигъра да се разхожда на свобода, а ние да стоим със скръстени ръце и да допуснем и други синове и дъщери на народа ми да загинат?“ Разбира се, беше напълно прав. Северните села дават по три-четири жертви всеки ден. Хората вече ги е страх да излязат от домовете си, а на полето ги чака работа, животните се нуждаят от паша. Ловът трябва да се състои, при това възможно най-скоро.

Обикновено по време на траур населението бива затворено зад градските стени, портите се залостват и така нататък. Но този път господарят издаде изрична заповед животът да продължи в обичайния си ритъм. Както лично ще се убедите, подобна проява е типична за Удай. Познавам го от години и мога да ви уверя, че под воала на захаросаните салонни приказки и лъскавите западни маниери се крие неговата истинската сила, която ръководи всичките му действия. И тя се нарича грижа за народа. Ще чуете да го наричат „бапа“, тоест баща. Той възприема тази титла изключително сериозно.

Джо забеляза Едгар, застанал в периферията на гостите, да наблюдава разговора му с О‘Конър. Едгар прокара пръст по яката си, която — подобно на всички други части от облеклото му — беше поопънала здраво шевовете, и кимна на Джо. Лицето му лъщеше от пот, беше очевидно, че не се чувства много добре. Причината за дискомфорта му се оказа една дама, миньонче, която го бе приклещила в ъгъла и му изнасяше лекция.

Колин О’Конър проследи погледа на Джо и се засмя.

— Да се притечем на помощ на горкия Едгар, а?

— С кого разговаря?

— По-скоро с него разговарят. Лизи Макартър.

— Мис Макартър, бавачката на Бахадур?

— Да. Явно не стоите със скръстени ръце и вече сте успели да понаучите кой кой е. Надзъртате сред шубраците в дворцовата джунгла, а? Пазете се, Сандиландс! Не се знае на какви странни птици може да налетите! Лизи е бавачка с кралско потекло, тъй да се каже. Братовчедка е на предпоследния вицекрал, ако не се лъжа. Явно тази вечер е поканена, за да се изравнят поне до известна степен силите между половете. В това няма нищо необичайно, защото около масата ще седнат шестима господа и четири дами. Обзалагам се, че семейство Вивиан доста са се поизмъчили с разпределението на местата. Да разположиш отделно мъжете и жените, женените двойки, братята и сестрите, както и хората, които си имат зъб един на друг… Е, при всичките тези условия не ти остават кой знае колко възможности за действие!

— Значи е поканена само за да балансира бройките! — възкликна Джо. — Не звучи много ласкаво.

— Обикновено тя не е сред поканените на мероприятия от подобен род, на които нерядко присъстват по стотина души. Но при събирания в ограничен състав като днешното, от нея се очаква да окаже съдействие. Не, не се хабете да съжалявате Лизи! Я по-добре елате да ви запозная.

Проправиха си път през залата към не съвсем хармоничната двойка. Лизи Макартър беше нисичка и слабовата, възрастта й се луташе в онзи смътен период около четирийсетте. Розовото й, очевидно разгневено личице потъваше сред гъста, късо подстригана кестенява коса с буен бретон. Беше облечена в скромна старомодна рокля с неопределен цвят — тъмносиня, тъмнозелена или дори избеляло черна.

— Капитан Сандиландс! — обърна се към Джо, без да изчака да я представят. — Да разбирам ли, че имате известно влияние над този джентълмен? — Тонът й не оставяше и капка съмнение, че не счита Едгар за никакъв джентълмен.

— О, боже, не! Ако имате проблеми с Едгар, единственият човек, към когото можете да се обърнете за помощ, е сър Джордж Джардайн, който е известен с умението си да озаптява нашия пакостник.

Джо забеляза, че ъгълчето на устата й трепна не бе известна симпатия.

— Сър Джордж ви изпраща своите почитания и специални поздрави — излъга той и забелязал спечелената червена точка, побърза да продължи: — Е, Едгар, с какво успя да засегнеш госпожица Макартър? Нека позная! Наложило се е да опровергае мнението ти, че Робърт Бърнс не е най-изкусният поет на света?

— Мога да ви уверя — отвърна дамата, — че разногласията ни бяха по далеч по-сериозни въпроси! Вашият приятел току-що ми каза, че не подкрепя идеята за образование на момичетата.