Барбара Клевърли - Тигър в двореца

Докато чакаше, застана пред огледалото да направи последни корекции в облеклото си. Вечерният костюм, ушит по поръчка в Калкута, му стоеше добре, тясното, дълго до кръста сако даваше приятен силует на слабоватото му тяло и дългите му крака. Искрящо бялата му риза и вратовръзка подчертаваха тена на лицето му, придобит след почти година живот под палещите лъчи на слънцето.

Още малко и съвсем ще заприличам на местен, помисли си и понамести вратовръзката. Е, с тези очи — едва ли. Светлосивото не бе характерен цвят за очи на индиец. Ха! Наистина приличаше на боен слон!

Почувства се гузно, когато се улови да мисли как ли ще го възприеме Маделин, като го види в този вид, без пластовете прах и пот. Веднага след това си напомни виновно, че никой няма право да очаква от нея — и как иначе — да се появи на вечеря броени часове след смъртта на съпруга си.

Фигурата на Говинд, която му вдъхваше успокоение, изплува в огледалото зад него.

— Как ти се струва сакото ми, Говинд? — попита Джо. — Надявам се не е много крещящо?

Индиецът го огледа за момент.

— Всичко е перфектно, сахиб. Точно според регламента. Може би кърпичка?

Излязоха и се върнаха по обратния път към Стария дворец.

— Тази вечер приемът ще бъде в дарбара 20 — уточни Говинд. Гласът му се сниши и прозвуча по-сериозно: — Дворецът, всъщност цялата страна, е в траур за младия принц и това ще продължи дванайсет дни. Пристигате в тъжен момент, сахиб.

— Посъветвай ме как да се държа, за да не се набивам на очи — рече загрижено Джо. — Помогни ми, Говинд, не допускай да досадя някому.

— Бих казал, че сахиб притежава чувствителността на слон — усмихна се Говинд и кимна леко.

В първия момент Джо се стресна, после си спомни за почитта, която тези воини питаят към това животно заради неговата интелигентност и благоразумие. Та те живеят, работят и понякога дори се бият редом със слоновете. Така че, разпознал комплимента, англичанинът кимна.

— Погребалната церемония ще се състои утре следобед на самшана — определеното за кремация място край реката. Вие и останалите гости няма да присъствате. Дворецът ще ви предостави изобилие от забавления, докато ние изпълним религиозните си ритуали.

— Разбирам — отвърна Джо, но не беше сигурен, че схваща пълния смисъл на казаното. И бездруго деликатният момент с общуването започваше да му се струва откровено заплетен. — Има ли определени места в двореца и града, които е редно да избягвам?

— Да, сахиб. Траурните ритуали се изпълняват в покоите на жените, където господарят ще се присъедини към махарани, майката на сина му. В зенана ще се разиграят доста трагични сцени, изпълнени със сълзи и рев. Жените ще късат гривните си от мъка над тялото на юварадж, ще го окичват с цветя. Събитията от днес следобед са най-драматични, но Негово височество ще дойде да ви приветства и да изпие по питие с вас, въпреки че е доста уморен и зает, както бихте могли да си представите. Поради това няма да остане дълго. Ще имате възможност да се запознаете с другите гости, както и да се насладите на вкусните ястия. Негово височество се е погрижил да ви осигури прекрасна вечер, където да се запознаете с много хора.

Джо се усмихна с благодарност към този жест на изключително внимание. Работата беше тънка. Той самият вероятно би организирал нещата по подобен начин.

Приближи се до вратата на дарбара, изпълнен с очакване. Беше общителен човек с вкус към добрия разговор. Но в момента беше ужасно гладен и се надяваше аперитивите да не се проточат прекалено дълго. Имаше чувството, че от последното къри, което изядоха с Едгар във влака в Умбала, е минала цяла вечност.

Вивиан го чакаше на входа на дарбара. Плъзна одобрителен поглед по Джо, веднага след това повдигна вежда в безмълвен въпрос.

— Нося го — Джо извади рапорта си и протегна ръка.

— Чудесно! — Без да поглежда документа, Клод го пое и го предаде на един слуга, който на свой ред го пъхна в папка и се отдалечи.

— Повечето гости вече пристигнаха, което означава, че сте преценили съвсем точно кога да се появите. Очакват ви. Заповядайте!

Джо го последва през тежката двойна порта от сандалово дърво и слонова кост, придържана от двама слуги. Прекрачи прага и в първия миг застина на място, удивен от великолепието и бляскавия разкош пред себе си.

— Всеки път имам усещането, че се озовавам насред илюстрация на Дюлак от „Хиляда и една нощ“ — прошепна Клод, развеселен от реакцията на Джо.

Огромната зала беше продълговата, с нисък таван и на пръв поглед изглеждаше сякаш няма нито едно ъгълче, което да не е щедро отрупано с богата украса. От тавана, блеснал в слюда и златни листа, се спускаха релефни колони, отрупани с цветни камъчета, които се виеха в сложни флорални мотиви. По дължина на стените бяха подредени безброй врати със сводести портали, а помежду им блестяха грамадни огледала. Подът беше излъскан до блясък и Джо, окопитил се от първоначалния шок, пристъпи предпазливо напред, имайки едно наум, че вечерните му обувки са съвсем нови и кожените им подметки са още хлъзгави. Отдъхна си с облекчение, щом стигна ръба на мекия, кехлибареножълт килим в средата на залата. Осветлението идеше от два кристални полилея, вероятно „Лалик“. Имаше и редици бели свещи, аранжирани върху ниски масички в ъглите на помещението. Трепкащите им пламъци озаряваха купищата лъскави вещи в стаята.