Барбара Клевърли - Тигър в двореца

За разлика от възхитителната обстановка, гостите представляваха мрачна черно-бяла групичка. Всички носеха строго официални одежди в знак на почит към скорошната кончина на сина на Удай и се бяха скупчили в далечния ъгъл на залата. При влизането на Джо, разговорите секнаха и всички присъстващи обърнаха погледи към него. Един от мъжете, облечен във вечерна роба, на главата с приказен бял копринен тюрбан с диамантена игла, излезе напред, за да го приветства. Пристъпваше тежко, подпирайки се върху абаносов бастун. Макар да беше висок и представителен, бе очевидно, че не е в добро здраве. Лицето му сякаш бе издялано от древно парче слонова кост, кожата му бе опъната по кокалите и отдолу почти прозираше чезнещата плът. Но тъмните му очи си оставаха пълни с живот и поглъщаха жадно приближаващия гост.

Клод, който вървеше редом с Джо, избърза, за да го представи.

— Ваше височество, позволете да ви представя капитан Джоузеф Сандиландс.

Махараджа Удай Сингх се усмихна и кимна, но както забеляза Джо, не понечи да се ръкува.

— За нас е удоволствие, капитане, да ви посрещнем в дома си в това размирно време. Разбрах, че сте предложили безценните си услуги и опит, за да се включите в разследването на смъртта на сина ми, на която имахте нещастието да присъствате днес следобед.

За ухото на Джо интонацията, с която говореха индийците, бе приятна и мелодична. Но този човек имаше удивителен глас дори за индиец — дълбок и плътен. В любезностите, които изрече обаче, нямаше живец, прозвучаха като клишета, наложени върху отчаянието и болката. Мелодиката на думите му напомни на Джо за сърцераздирателното адажио от концерта за чело, който бе слушал в „Куинс Хол“ в годината след края на войната. Беше на Едуард Елгар, дирижирано лично от композитора. Джо го бе слушал с насълзени очи, разпознал в музиката разказ за загубата, мъката и опустошението. В гласа на Удай трептяха същите чувства.

— За мен ще е чест, Ваше височество — Джо се поклони и продължи със същия официален тон, — макар поводът да е неприятен.

— Ще ми се скръбният облак, надвиснал над двореца, да не дотяга на гостите ни. Вие не изповядвате нашата религия, не принадлежите към нашия народ и култура, така че нямате нищо общо с нашия траур. Съзнавам, че като баща, изгубил син, моето внимание в близките дни ще е насочено другаде, но вие сте мои гости и няма да останете пренебрегнати. Дворецът е огромен и в него има място както за мъката, която изпитваме, така и за удоволствията, на които вероятно очаквате да се насладите. — Смени тона: — Нека това бъде последният път, в който споменаваме днешните събития. Заповядайте да се запознаете с останалите гости, които се надявам да могат да разнообразят престоя ви тук. Не мога да ви запозная с домакинята, тъй като съпругата ми Шубхада още не е пристигнала. Женен ли сте, Сандиландс? — Усмихна се. — Не? Е, в такъв случай нека ви предупредя какво да очаквате в бъдеще, когато сключите брак — за всеки чифт обеци, който й подарите, ще ви се отплати с нови десет минути колебания при обличане. Така че позволете да ви представя дамата, която следва по старшинство… Госпожа Вивиан! Лоис Вивиан!

Обърна се към англичанката, която се бе отделила от другите гости и очакваше знак.

И това ако не е изненада! Джо не бе разбрал, че Вивиан е женен, но докато се здрависваше с облечената в ръкавица ръка на госпожата, заключи, че изборът на Клод едва ли е бил особено труден въпреки разликата във възрастта. Противно на стандартната ситуация, Лоис Вивиан изглеждаше година-две по-възрастна от съпруга си. Беше облечена в дълга черна рокля, копринен шал покриваше раменете й, а около шията й се виеха два наниза перли. Имаше млечнобяла кожа, тъмнокестенявата й коса бе пригладена зад ушите и стегната в усукан кок. Слаба, елегантна, благовъзпитана — това бе първото впечатление на Джо. Типична англичанка. Когато се наведе да му прошепне нещо в ухото, той с изненада долови лъх на изкусителен ориенталски аромат, попил в меката й шия. „Шалимар“ 21? По всяка вероятност.

— За нас е удоволствие, капитане, да ви видим сред нас — подхвана тя с очарователен глас, в който обаче се прокрадна нотка на известна дистанцираност. — Славата ви се носи пред вас и очакваме да ни забавлявате с разкази за приключенията си по северозападната граница и най-вече из Уайтчапъл 22. Вие сте първият детектив, с когото имам честта да се запозная. Шампанско розий?

Джо едва се възпря да не сведе поглед да провери дали е лъснал добре полагащите му се от полицията обувки. На върха на езика му беше да признае, че по-скоро би предпочел халба бира, ако, разбира се, не затруднява нейно благородие, но се овладя. Пое чашата от лакея с възможно най-опустошителната си усмивка и огледа критично питието.