Барбара Клевърли - Тигър в двореца

Изведнъж му хрумна тревожна мисъл.

— Кажи ми, Бахадур, в коя част на двореца живееш? Имаш ли… как да се изразя… сигурност?

— Там е проблемът — поклати глава момчето. — Повярвай, тук няма такова нещо като сигурни покои. Аз, както и всички момчета от кралското семейство, живеех в зенана, но там не ми харесваше и затова го напуснах. Майка ми си има свой апартамент там, но по принцип е пълно с народ. Махараните също имат свои апартаменти в зенана. Техните синове седят по-високо на килима от мен и ме ненавиждат. Когато Бишан загина, майка му, Нейно височество номер едно, е била чута да казва, че не е честно нейният син, законният наследник, махарадж-кумар, да е мъртъв, а „онова нищожество, онази пълзяща твар“ да е още жива. Имала предвид мен. Предполагам, че Нейно височество номер две ще е на същото мнение. По принцип двете първи дами не си другаруват, но сега, когато всяка от тях загуби по един син, омразата им ще се обедини и аз ще се превърна в тяхна обща мишена. И ще направят каквото е по силите им, за да ми попречат да седна на гади.

— Какво е гади?

— Ами, тронът, един вид. По-точно церемониалната възглавница, на която седи владетелят.

— Но нима дами с тяхното положение, все пак и двете са махарани, ще паднат дотам, че да посегнат на дете?

Бахадур го изгледа слисан.

— О, разбира се. Досега неведнъж са организирали заговори за убийството на майка ми. Но тя е умна и слугите в двореца са й верни, така че винаги успяват да я предупредят. Казва се Лал Бай. Мразят я, защото е от селски произход и говори само езика на родното си село. Но не могат да я понасят най-вече защото баща ми винаги е прекарвал доста време с нея. — Бахадур замлъкна, явно се колебаеше. — До идването на Нейно височество номер три в двореца. Това беше преди година и оттогава двамата с майка сме виждали баща ми доста рядко.

— Е, в крайна сметка къде се установи да спиш?

— Къде ли не. Не повтарям място, където съм нощувал.

Той спря и погледна Джо, питайки се доколко може да му има доверие. Джо успя да омекоти изражението си на наемен убиец и да си докара физиономия, която се надяваше да е поне малко съчувствена и благовидна. Остави малкия да говори.

— Има хора, поставени да ме наблюдават. Където и да отида, усещам, че ме следят. Чувам стъпки зад себе си в коридорите, а обърна ли се — празно. Виждам силует в далечина, а след миг е изчезнал. Нощем чувам непонятни звуци. Говинд ми намира места за спане. Тук има много стаи, известни единствено на него. Понякога спя при слоновете. Те бдят над съня ми. В двореца има деветдесет и пет слона и аз ги познавам всичките до един. Те също ме познават.

— Значи Говинд и слоновете. Някой друг, на когото можеш да разчиташ?

— Да. Има един горски пазач, доста възрастен вече, който винаги ме е обичал. Харесвам и пилота, капитан Мърсър. Той се държи много приятелски и казва, че един ден ще ме научи да управлявам самолет. Пуска ме да се мотая в хангара, когато пожелая и никога не ме гони. Но най-добрият ми приятел в двореца е един добър човек, приближен на баща ми. Ловец на тигри. Той ме обучава и ми предава всичките си умения. Казва се Колин О’Конър. Излизам в джунглата с него всеки път, когато пожелае да ме вземе.

— Хм… не ми се вижда особено безопасно да се мотаеш из пущинаците с ловец на тигри — отбеляза Джо. — Не спомена ли и някаква бавачка? Все още ли е на служба в двореца?

Лицето на Бахадур омекна.

— Да, тука е. Шотландка е, казва се мис Макартър и е голяма фурия. Готова е да се бие за мен като тигрица. Но все пак е жена и едва ли би се справила с наемен убиец с чадъра си, не мислиш ли?

— Тя къде живее?

— В Стария дворец. Утре ще те заведа при нея. Много ще се радва да се запознае с приятел на сър Джордж.

Пак някое завоевание, помисли си Джо, не без известна завист. Поредният член на Клуба на почитателите на сър Джордж.

— Надявам се да те видя и утре, Бахадур. Всъщност бих се чувствал далеч по-спокоен, ако те държа под око, по възможност всекидневно. Стой колкото се може по-близо до мен. Ако някой се поинтересува защо, обясни, че ми даваш уроци по астрономия. А сега ме извини, но трябва да запиша показанията си за Вивиан, да се изкъпя, да се облека и да се приготвя за вечеря. Време е да си ходиш!

Бахадур си погледна часовника. Джо примигна с възхищение. Беше „Картие“, инкрустиран с диаманти, и макар по принцип да нямаше навика да се заглежда по чужди вещи, момчешката гордост, с която Бахадур погледна циферблата, го подтикна да изрази очакваното от отсрещната страна възхищение. Бахадур цял засия в усмивка — първата му истинска усмивка, в следващия миг свали часовника от китката си и го подаде на Джо.