Барбара Клевърли - Тигър в двореца

— Това е франгипани, сахиб — отвърна Говинд. — Приятно ухае, нали? Макар че, ако се остави да израсте прекалено, ароматът става твърде натрапчив за моя вкус.

Покоите на Джо се намираха надолу по коридора, в близост до двора. Говинд отвори вратата и го покани. В първия момент Джо застина на прага втрещен. В „Риц“ ли се намира или в „Савой“? Обстановка, достойна и за двата хотела, заключи доволно. Електрическият вентилатор на тавана май се справяше доста добре с наслоената дневна горещина, леглото, отрупано с копринени възглавници, изглеждаше гостоприемно и удобно, мебелировката се състоеше от най-изящни екземпляри на „Уеъринг и Гилоу“ 18, куфарът на госта го очакваше край леглото. Пътната му чанта май също бе завършила пътуването успешно.

— А куфарът с ловните ми принадлежности? — попита тревожно Джо.

— Вече е в оръжейната, сахиб — побърза да го успокои Говинд. — Главният ни оръжейник вече го разопакова, за да се увери, че оръжията ви не са пострадали по време на пътуването. — Посочи един ширит със звънче и покани Джо да го използва винаги, когато има нужда от нещо. Сводест вход ги отведе в съседното помещение, предназначено за кабинет и мебелирано с изящна писалищна маса, два стола и ниска масичка, осветлението се осигуряваше от елегантни електрически лампи. Другата врата, както му обясни, била за банята. — Ваната ви е готова и ви очаква, сахиб. Моля, когато сте готов, позвънете, за да ви бъде оказана помощ при обличането.

— Няма нужда, благодаря, Говинд. Свикнал съм да се обличам сам.

— От опит съм се убедил, сахиб, че повечето военни предпочитат да се обличат сами. — След серия усмивки и теманета, Говинд се оттегли.

Джо си наля голяма чаша минерална вода от гарафата върху сребърния поднос на нощната масичка, после развърза обувките си и ги изрита встрани. Свали си чорапите и с доволно сумтене разтъпка стъпалата си по хладния мраморен под. Отпусна се на леглото и се тръсна веднъж-дваж да пробва твърдината му, свали си сакото и ризата, протегна се и затвори очи. Няколко мига да поотпусне трескавото си съзнание, след което право във ваната!

Лек полъх, едва доловим шум на потайни стъпки и остро метално прещракване накараха Джо да напусне светкавично селенията на съня, където се канеше да потъне, и го върнаха в действителността напълно буден и нащрек. В стаята му имаше някой. Отвори очи и видя черното дуло на собствения си пистолет, насочено точно между очите му.

— И това ако не е немарливост! Ако имах такъв пистолет, нямаше да го изпускам от погледа си! — Явно беше индиец, но говореше школуван и бърз английски. Гласът беше мъжки, но по-скоро младежки, немутирал. Може би дете?

След като се отърси от хипнотичното въздействие на дулото, Джо плъзна поглед към малката мургава ръка, която държеше оръжието, без да трепва. Отсреща му се намръщи дяволито лице. Беше момче на десетина-дванайсет години, бялото му копринено сако беше закопчано догоре, носеше бели панталони и копринен тюрбан на сини и бели ивици.

— А уж си бил полицай!

— А ти какво си? — попита Джо отегчен. — Крадец? Дворцовият дакойт 19? Не, сетих се — ти си от ония крадливи маймунки, дето влизат в стаите на гостите и им крадат четките за коса! Е, забравила си прозореца отворен, маймунке!

Изненадан, малкият извърна глава към прозореца и отвори уста да направи груба забележка. Разсейването беше достатъчно, за да успее Джо да блъсне ръката му, да го сграбчи за китката и светкавично да метне лекото му телце на леглото, като в същото време си прибере пистолета.

— Ставай, маймунке, ела ей тука, на стола! — заповяда му Джо. Момчето се окопити, нагласи си тюрбана и седна, без да откъсва очи от пистолета.

— Не насочвай пистолет срещу някого, ако нямаш намерение да го застреляш — рече Джо. — Пък дори пистолетът да не е зареден, какъвто е случаят! И друго — не си губи времето да разговаряш с жертвата. Това показва, че нямаш сериозни намерения. Щом някой се нуждае от пистолет, за да накара друг да го слуша, значи е по-вероятно да го отегчи до смърт с приказките си, отколкото да напълни главата му с олово.

Момчето преглътна и стрелна Джо с гневен поглед.

— Да разбирам ли, че след като все пак разговаряш с мен, макар че не бих го нарекъл точно разговор, значи не си изпратен да ме убиеш?

— Да съм изпратен да те убия ли? — Джо остана втрещен. — Кой си ти? И по-важното, за какъв точно ме вземаш?

— Казвам се Бахадур Сингх. Син съм на махараджа Удай Сингх. Третият син — отвърна той с гордост, която дори явният му ужас не успя да прикрие. — Бишан е мъртъв, сега и Притви загина. Аз съм следващият син. Реших, че си изпратен да ме убиеш.