Барбара Клевърли - Тигър в двореца

Но, разбира се, не последва нищо подобно.

— Ужасна касапница! — възкликна онзи. — Голям късмет е, че сте тука. Макар наистина да съжалявам, че се оказахте насред цялата трагична картина.

Отметна настрани заблудена гирлянда и лицето му се изкриви в извинителна гримаса.

Джо се усмихна и огледа с интерес мъжа, който дърпаше конците зад кулисите на ранипурския престол. Вивиан се придвижваше чевръсто и изящно, без да обръща внимание на неравния терен. Беше малко над трийсетте, не по-висок от Джо, елегантен и атлетичен, както Едгар не пропусна да отбележи не без известна завист. Видял, че гостът е гологлав, Вивиан веднага свали шлема си и двамата мъже застанаха един срещу друг, преценявайки се взаимно. Студени сини очи — така го бе описал Едгар. Не му се сториха студени — поне не към него. По-скоро изглеждаха умни и проницателни. Изразителен нос. Беше виждал подобен на портрет на Уелингтънския херцог. Устните, в момента печално увиснали, бяха тънки, но добре очертани под елегантния кестеняв мустак. Косата му беше добре поддържана, тъмнокестенява и гъста.

Под погледа на събеседника си Джо изведнъж си даде сметка колко е рошав и изпомачкан и несъзнателно прокара мърлява ръка през черната си коса — не по-малко гъста. Вивиан пак се усмихна.

— Какво посрещане само! Жалко, че се получи така. Очаквах да се запозная с вас, Сандиландс, с огромно нетърпение.

Как ли бих реагирал, помисли си Джо, ако ми кажат, че минавам на подчинение на Клод Вивиан. Това беше обичайният му тест при първа среща с човек от сой. В този случай си отговори, че би се почувствал спокоен, дори би се радвал.

Двамата застанаха от двете страни на трупа, всеки потънал в собствените си мисли. Накрая Вивиан рече:

— Двама синове за шест седмици! Случайност ли е? Според мен — не. Допускате ли, че е възможно…? — Въпросът му увисна недоизречен.

— Всичко е възможно — отвърна Джо. — Видяхме с очите си как стана всичко. Направих оглед на важна част от останките, която за щастие се оказа непокътната. Поръчах да я закарат в двореца, където ще имате възможност лично да я разгледате. Разбирате ли от самолети, сър?

Вивиан поклати глава.

— Е, аз също нямам богат опит, но… вижте, ще говоря направо: подозирам, че този самолет е бил саботиран. Някой е искал да убие пилота.

— Да. Пилотът — отвърна Вивиан бавно. — Но както вероятно вече знаете, Сандиландс, този полет трябваше да бъде изпълнен от капитан Мърсър. Запишете си го в тефтера, ако ще разследвате този… — Махна с ръка към тялото. — … този случай. Но нека избързам малко. Познавате ли капитан Мърсър?

— Знам за него само това, което ми разказа Маделин, докато пътувахме заедно. Не мислете, че съм проявявал специален интерес, най-малкото професионален, към събитията, които са се случвали или се случват понастоящем в Ранипур — излъга той. — Дойдох на лов за тигри.

— Така ли ви каза старата кримка! Джордж Джардайн има способността да надушва проблемите, ако ще да се намира на другия край на света. Имаше време, когато би дошъл лично да разреши подобна криза. Но както е видно, вече си е намерил млад и енергичен заместник, който да му върши мръсната работа, докато той продължава да управлява цяла Индия. — Усмихна се, за да разсее впечатлението от думите си, и додаде: — Не е ли така? Е, въпреки всичко ви обещавам, че ще си получите лова на тигри.

Беше започнала да се събира тълпа от зяпачи, които слизаха от пътя и се събираха на известно разстояние от мястото на инцидента, като коментираха оживено и ровеха с крака в прахоляка, за да докопат някоя отхвърчала по-надалеч златна гирлянда. Клод се обърна към тях, като ръкомахаше и крещеше на хинди:

— Изчезвайте, нехранимайковци! Няма нищо за гледане! — После се обърна към Джо: — А, най-сетне. Подкреплението идва.

По пътя приближаваха няколко автомобила плюс отряд конници.

— Ще ви отведем в двореца, където, надявам се, няма да откажете да дадете писмени показания. Предполагам, че на един детектив не му се случва често да дава показания.

— Детектив ли ме нарекохте? — мрачно запита Джо.

— Ами да, разбира се. — Вивиан си позволи широка усмивка. — Назначавам ви.

Джо отвърна на новия си началник със сдържан, но дружелюбен поглед.

Бе късен следобед и слънцето бавно прилягаше над изваяната шуплеста фасада на Стария дворец, върху розовия пясъчник танцуваха приказно красиви светлини и сенки — ефект, който при други обстоятелства би изпълнил Джо с възхита. Преминаха през портата на необятния двор и спряха пред официалния вход. Джо се возеше на задната седалка на друг ролс-ройс, този път в компанията на Клод, който връчи коня си на един коняр и придружи госта. Щом автомобилът спря, към тях се приближи едър индиец с внушителен вид.