Барбара Клевърли - Тигър в двореца

— Опашката, Джо! — изкрещя. — Можеш ли да я изтеглиш встрани! Не бива да позволим да изгори!

Той изведнъж осъзна какво му говори и се хвърли като обезумял към самолета. През облаците черен дим мярна опашката, която беше останала на няколко фута зад корпуса и още не се беше запалила. Докато тичаше, разкъса сакото си и го вдигна пред себе си като шлем, който да го предпази от горещината и гъстия дим. Грабна за най-близкия край опашката, която вече се беше нажежила почти нетърпимо, и успя да я издърпа встрани. Отзад се проточиха разкъсани жици.

Когато се отдалечи на безопасно разстояние, Джо се изправи, задъхан и задавен, свръхнагорещеният въздух пареше в дробовете му. Обърна се да погледне Маделин. Около неподвижната й трагична фигура се стелеха потънали в сажди жалки останки от празнични гирлянди. Като призрачни конфети, помисли си мрачно Джо, но не за булка, а за вдовица.

Пребледняла и ококорена, Маделин пристъпи към него. Беше успяла да се овладее и вече държеше ситуацията под контрол. Макар и с неистово усилие, съумя да запази гласа си спокоен.

— Би ли направил един оглед, капитане?

Джо вече подозираше, че катастрофата, на която бяха станали свидетели, не е нещастен случай. Фактът, че Маделин се обърна към него по чин, потвърди мнението му. Не разбираше много-много от самолети, но беше слушал с удоволствие и интерес безкрайните истории на командира на ескадрила Фред Мор-Симпсън, с когото бяха гостували заедно във форта Гор Катри 14на Северозападната граница. Дори веднъж-дваж се нави да се качи в самолета му и нямаше да забрави ужаса си, когато Фред му демонстрира с дяволита наслада какво означава загубване на скорост на височина 5000 фута над Хайберския проход.

Горе-долу беше наясно какво се иска от него. Коленичил в пясъка, издърпа усуканите стоманени жици, свързващи командното табло в кокпита с хоризонталните стабилизатори. Взе двата края, обърса пясъка и ги огледа внимателно.

Отвърна на молбата на Маделин сдържано и професионално.

— Наблюдението ми показва, че и двата контролни кабела са скъсани. Доколкото мога да преценя с просто око — разбира се, за да съм сигурен, ще трябва да огледам и с лупа, — ми се струва, че няколко жилки от кабела са били прерязани. Срезът е съвсем гладък, вероятно направен неотдавна. Две… не, три жилки са оставени непокътнати. Предполагам, че те са се скъсали във въздуха, когато са били подложени на натиск при изпълнението на лупинга, след който самолетът се разби. Вижда се, че на мястото, където е станало скъсването, краищата на тези жилки са опънати и назъбени.

Присвила устни, Маделин слушаше напрегнато и се взираше в кабела.

— Какви са шансовете подобно нещо да стане случайно? — попита Джо.

— Случайно ли? Абсурд! По никакъв начин! — отвърна категорично Маделин.

Изпълнените й с отчаяние кафяви очи се втренчиха в него.

— Съпругът ми е бил убит, капитане.

Останал сам на мястото на катастрофата, Джо направи внимателен оглед на трупа. Преди това се погрижи Едгар и Маделин да се качат на колата и натоварили остатъците от опашката на самолета, да продължат към двореца, за да подирят помощ. Той остана да чака. Ако информацията на сър Джордж отговаряше на истината, Удай Сингх, който сам бе с единия крак в гроба, губеше втори син в разстояние на няколко седмици. Опасенията на Едгар се сбъдваха. Джо присъства лично на второто действие от ужасната трагедия и професионалистът в него веднага започна да си задава стандартните въпроси, като започна от най-близкия до ума, а именно кой има полза от смъртта на двамата синове. Напрегна се да си припомни какво му разказа сър Джордж за останалите възможни престолонаследници и особено за Трети номер.

С облекчение видя как към мястото на инцидента откъм града приближава галопиращ кон с ездач. Непознатият се спря да размени някоя дума с Едгар и Маделин, препусна покрай ролса и продължи към мястото на инцидента. Несъмнено беше добър ездач, но му липсваше надменността, с която се пъчат на седлото военните. Носеше шлем против слънце и жълто-кафява униформа, яздеше прекрасен дорест кон. Огледа се с любопитство и скочи от седлото, взе поводите и тръгна към Джо с протегната ръка.

— Добър ден! Приятно ми е, Клод Вивиан. Британски резидент в Ранипур.

Джо протегна черната си от саждите ръка и едва не подскочи при здравото ръкостискане на Вивиан.

— Капитан Джо Сандиландс, Скотланд Ярд.

Запознанството им беше толкова нелепо и официално, че Джо не би се учудил Вивиан да го попита какъв точно е проблемът.