Барбара Клевърли - Тигър в двореца

— Пазачът на хазната е сигурен човек. Заповядано му е да забави англичанина колкото се може повече — бе увереният отговор.

След като продължиха да драпат през оголената местност, с растения, чиито листа сякаш се бяха превърнали в бодли, приближиха неголяма червена къща от пясъчник в типичен тежък индуистки стил. Каменният покрив се държеше от огромни слонски крака, целите покрити с богата декорация. Прозорци като че ли нямаше, само една-единствена масивна порта. Прозвуча пронизителен писък, който секна внезапно. Тримата хукнаха напред и се разпръснаха с извадени пистолети.

Аджит първи стигна до стареца. По средата на пътеката, на няколко крачки от вратата, бе проснато безжизненото тяло на тъмнокож индиец с извадена кама. Аджит се надвеси, след малко вдигна поглед и поклати глава. На лицето му бе изписано ожесточение, гласът му прозвуча дрезгаво, изсъска към Джо категорична заповед.

— Сандиландс! Знаеш си работата!

Посочи зейналата пред тях врата.

Стиснали пистолетите си в ръка, Джо и Едгар се плъзнаха безшумно напред и завардиха прага от двете страни. Отвътре не се чуваше звук. Едгар бутна вратата и влезе пръв. Джо се пъхна след него. Двамата по инстинкт се движеха на известно разстояние, приведени, с гръб един към друг, всеки покриваше определен периметър от стаята. В тъмнината не виждаха нищо друго, освен малката газена лампа, която гореше в далечния край. След като очите на Джо привикнаха с тъмнината, забеляза, че лампата е поставена върху красив каменен тезгях, който обикаля по периферията на помещението. Пламъкът осветяваше металните капаци на три ковчежета, вградени в скалата, но ако се надяваха да хванат резидента как бърка в кацата с меда, щяха да останат разочаровани.

Промъкнаха се по-навътре, напрегнали взор, примигвайки в тъмнината.

— Хвърлете оръжията! Веднага! — изсъска глас иззад Джо.

Усети хладната целувка на дуло в тила си.

— Едновременно!

Джо и Едгар хвърлиха револверите си, които изтракаха отчетливо на каменния под. Успее ли Клод да ги събере един до друг, ще ги убие за нула време с два бързи изстрела. Кой би чул в тази гробница? Вероятно Аджит, който сигурно ще обсади мястото, но едва ли би се намесил в престрелка между европейци.

Така че на Джо не му оставаше друго, освен да се опита да подходи психологически и да разубеди Клод с думи. Първата стъпка бе да накара хладнокръвния убиец зад гърба си да му отговори, а като че ли знаеше как да го изнерви.

— Нали си наясно, че моментално ще изтрият името ти от списъка с почетни възпитаници на „Хейлибъри“? — подхвана той с мек, приятелски тон. — Човек като тебе, Клод! Защо да си го причиняваш?

— Млъквай, Сандиландс! Приближете се към лампата! И двамата!

— Защо да рискуваш всичко постигнато? Имаш власт, положение, любовта на красива жена, бляскаво бъдеще. Повече от достатъчно, би си рекъл човек. Защо да заложиш всичко това за шепа дрънкулки? Трябва да си откачил, за да сториш подобно нещо!

Но Клод не бе склонен да се включи в подобен разговор. Преди да се отдалечи на още една крачка от Клод, Джо реши да се хвърли назад към дулото. Ако поеме първия куршум, Едгар ще има време да действа. Напрегна мускули. Леко разкрачен, зае позиция. В следващия момент зад него изригна циничен смях.

— Власт? Любов? Докога? Всички ние пътуваме на потъващ кораб! Още ли не си го разбрал, господин детектив? Имаш ли някаква представа за какво възнаграждение говорим? Долна обида! Печеля точно толкова, колкото плащат и на най-обикновен лондонски патрул, който се грижи да разчиства улиците от отрепките — не повече. Развивай се колкото си щеш — само дето не си струва усилията. А какво ще стане с мен, когато нещата тук най-сетне се разпаднат съвсем и трябва да си стягам багажа за обратно? Мизерна пенсийка, скромна къщичка с изглед към Саут Даунс? Мога да я нарека дом „Ранипур“ и в коридора да си сложа поставка за чадъри с формата на слонски крак, а до нея — меден гонг за вечеря в индийски стил. И по време на аперитива преди обяд да отегчавам приятелите си с истории от сорта на „когато бях в Пуна…“ — В гласа му се долавяше горчивина. — Не, благодаря, не е за мен. Аз имам по-широки хоризонти, по-сериозни амбиции. Но ми се струва, че на теб би ти паснало, Сандиландс. Ти би живял точно така, ако ти оставаше достатъчно време, разбира се. Що се отнася до Едгар, той е твърде старо куче, за да се променя, така че няма смисъл да говорим за него. Е, как предпочитате? Да ви дам по една гривна, а вие в замяна да ми осигурите час време. Или май е по-лесно да ви гръмна още сега и да приключим.