Барбара Клевърли - Тигър в двореца

— Хората ми следяха Бахадур от няколко седмици — от съображения за безопасността му. Бяхме решени да не допуснем да изгубим и трети юварадж. Мисля, че Рам бе този, който забеляза… Бахадур бе издебнат да дебне! Прекарваше дълги часове в следене на Вивиан из двореца, наблюдаваше бунгалото му, докато резидентът работеше до късно през нощта. Скоро Рам разбра къде е съсредоточил вниманието си малкият и разбира се, ми докладва. — За момент самоувереността на Аджит като че се поразколеба. — Доста деликатна ситуация — рече накрая.

Думата взе Залим.

— „Деликатна“ е слабо казано. Дипломатически взрив! Не е лесно да се упражнява контрол върху западняци с властта и длъжността на Вивиан, така че бе задължително да не се дава гласност на характера на неговото неблагоприличие, за което дори сега не бих искал да говоря по-конкретно. Какво можех да сторя с информацията, която ми донесе Аджит? Е, как бихте постъпили вие? — попита той с обезоръжаваща усмивка. — Обадих се на сър Джордж.

— На сър Джордж ли? — Изненада се само Джо. Едгар не каза нищо.

— Обсъдихме въпроса и той каза, че ще изпрати някого да оправи кашата. Съветът на сър Джордж беше да не предприемам конкретни действия, които биха могли да застрашат отношенията между нашите две страни. — Погледна Джо и пак грейна. — И така, Сандиландс, опасявам се, че настъпи моментът да изпълните задачата, довела ви тук при нас. Време е да арестувате Вивиан, да го отведете някъде и да постъпите с него, както намерите за добре.

— Веднага ли? — попита Джо.

— Да. Както се казва, времето ни притиска. Сега той е на ход. Очаквахме да се главозамае от назначението си, да навири нос. Но действията му подсказват, че има други намерения.

— Може ли да сте малко по-конкретен? — каза Джо.

— Слугите в къщата му докладваха, че в дома на резидента тече дискретна подготовка. Нищо, което да привлича вниманието. Според мен се кани да изчезне бързо и да пътува с малко багаж. Охраняваме автомобилния парк и конюшните. Няма как да се измъкне.

— Но защо точно сега, и то толкова скоропостижно?

— Ключът от кхаджина вече е у него. Възползва се от правото си да го поиска веднага след смъртта на Удай Сингх. Подозирам, че се кани да задигне част от съкровищата и да избяга с тях.

— О! Вижте, трябва да ви кажа нещо… Не знам доколко имам право да споделям информацията си относно икономическите дела на Ранипур, но… е, добре, доколко можем да сме сигурни, че ако Клод изобщо успее да отвори ковчежетата, вътре ще намери нещо? Че вътре ще има богатства, достойни за вниманието му? Защото ми се струва, че само ще си проиграе картите.

За радост на Джо, Залим и Аджит се спогледаха, както му се стори, с почуда.

— Не са съвсем празни — отвърна Залим. — Значителна част от съкровищата на Ранипур бяха разменени за по-лесно преносими съвременни еквиваленти на богатства. Но все нещо е останало. Скъпоценностите на двора са все още в кхаджината. Народът ни нарича тези неща „хамара“, тоест „наши“, и те наистина принадлежат на щата, не на махараджата. Удай за нищо на света не би продал символите на своята власт. Нима крал Джордж би продал кралската корона? Едва ли! Така че тези неща все още се намират в ковчежетата и Клод го знае.

— Очакваме съвсем скоро да предприеме нещо — рече Аджит. — Настояваме, Сандиландс, да ни придружите до кхаджината, когато Вивиан отиде там, и да го арестувате на местопрестъплението. Според нас няма по-подходящ момент — от негова гледна точка — от времето на траур по починалия владетел. В двореца цари смут и резидентът не би пропуснал да се възползва от случая. Но все пак има някои ограничения. Все пак е средата на деня… ако иска да му останат часове дневна светлина, през които да съумее да избяга, трябва да действа бързо.

— Вие оставате тук с Аджит — рече накрая Залим. — Бъдете готови. Ще се погрижа да ви изпратят чай и освежителни напитки.

С усмивка и кимване той напусна помещението, като преди това огледа внимателно лицата им.

Преди да се появи обещаният чай, на вратата се почука. Отвори Аджит. След няколко бързи фрази той махна на останалите.

— Започва се!

Последваха човека на Аджит през двореца и към хълмовете на запад. Пътеката беше тясна и минаваше през ниски храсти, които не хвърляха никаква сянка, където да се скрие човек. Джо започна да се притеснява. Или ще приближат толкова до Клод, че той ще ги забележи, или трябва да рискуват да го оставят да се отдалечи прекалено много напред. Сподели мислите си с Аджит.