Барбара Клевърли - Тигър в двореца

— Клод Вивиан нищо ли не знае по въпроса?

— Явно не. Още чакам доклада му.

Нещо в тона на Джордж направи впечатление на Джо. Вече го познаваше достатъчно добре, за да умее да улавя и неизречените му мисли. Явно е време да се маха от Индия! Неохотно и едва ли не с негодувание, продължи в посоката, накъдето го водеше Джардайн.

— Може ли да се има доверие на Вивиан? Както вървят нещата в Ранипур, май ще ви е нужен доверен човек там. Регентството е сериозна работа. Изисква се умел и верен поданик на империята, готов да вложи сериозни усилия за даден период от време… Такъв ли е Вивиан, сър Джордж?

— Висококвалифициран служител. Талантлив… усърден… амбициозен, бих казал. Но все пак разбираш, че предпочитам да разполагам с един непредубеден чифт очи, които да следят нещата отблизо. Искам да знам какво впечатление ще си изградиш за него, Джо. Това е другата причина, поради която те пращам там, момчето ми. Ако можеш, разбери какво наистина става в Ранипур. Гледай на задачата си като на ловно мероприятие. Намираме се в джунглата, от всеки храст ни дебне невидима опасност, от време на време откъм дърветата се чува предупредителен вик. Какво ще направиш? Ами, доверяваш се на вика и проверяваш дали оръжието ти е заредено. После се притаяваш и се взираш да видиш какво ще излезе от шубрака. Хайде да вървим на обяд, а после може и да постреляме.

Обърна се към Джо и го изгледа от упор.

— В Ранипур със сигурност са се появили човекоядци, момчето ми, един от тях определено е на райета и ходи на четири крака. Но е твърде вероятно да има и друг, който кръстосва коридорите на двореца изправен на два крака. Внимавай, Джо!

Да пътува в първа класа на индийските железници доставяше на Джо истинско удоволствие. Харесваше удобните тапицирани черни седалки с копчета и кофата с лед, в която се изстудяваха десетина бири „Индия — светло“, силни и пенливи; обичаше да наблюдава как етикетите се отделят от бутилките и един по един отплуват. Надаваше по едно ухо на веселото бърборене на Едгар и беше доволен, че има възможност да избяга от Симла.

Пристигнаха на гарата, откъдето имаше връзка с частната железница към Ранипур, късно следобед.

— Сбогувай се с удобствата — предупреди го Едгар. — Тук се качваме на теснолинейката, наречена от местните „Експрес — Слънчев удар“. Колко пъти повдигах въпроса пред Удай, ама той нали не пътува с влак, не може да разбере мъките на простосмъртните. Надявам се някой от благородниците, дето все пак пътуват с теснолинейката, също да му е подметнал. — Надигна се и изгаси цигарата си в дълбок пепелник. Джо застана до него и погледна през прозореца.

— Ето го могъщия щат Ранипур!

— Могъщ ли? Може ли да се нарече могъщ? — попита Джо.

— Е, разбира се, всичко е относително. За някои сигурно е проспериращ, за други — успешен, за трети — необезпокояван.

— Но с минало, белязано с кръв.

— Да, вярно е, а допускам, че и бъдещето му ще бъде кърваво.

Джо го изгледа изкосо.

— Зловещи думи. Да не би да чувам прародителските гласове, които вещаят война?

През руменото лице на Едгар премина непривичен израз на колебливост и той направи кратка пауза, преди да продължи.

— Не бих се изразил по този категоричен начин, но ще ти отговоря на въпроса, когато разбера причината. Имам предвид, когато стане ясно защо всъщност ме извика Удай. Знам го аз, стара лисица е той!

Навън ги посрещна непоносима лятна жега.

— „Експрес — Слънчев удар“ — разбирам какво имаш предвид!

На съседен перон ги очакваше теснолинейката, обвита в облаци пара, с пищяща свирка.

— Имаме само час път — подхвърли Едгар. — Все някак ще издържим. Щом другите хора издържат…

Но не се наложи да пробват. Докато прекосяваха плаца пред гарата, към тях полетя огромна бяла кола, сподирена от пелени прахоляк.

— Ха! — извика доволно Едгар. — Каква чест! Изпратили са ролса! Чудя се заради кого — заради мене или заради тебе?

— Не вярвам причината да съм аз — рече Джо. — Все пак Удай Сингх не знае за пристигането ми. Или греша?

— Драги приятелю, явно изобщо не си започнал да опознаваш нашия домакин, щом смяташ, че не знае кой идва и кой си отива, кого да очаква или да не очаква, и кой какво носи в багажа си!

Джо се сепна, сетил се за тъмния метален силует на пистолета си, скрит между ризите. Надяваше се да не е забравил да си заключи куфара. Проследи с тревожен поглед как багажът му, наред с багажа на другите пътници, бива прехвърлен с индийско усърдие от влака на теснолинейката. За момент съжали, че не остави пистолета втъкнат в колана си въпреки риска да му е неудобно. Върна погледа си върху ролс-ройса „Фантом“ със свален гюрук и огледа по-подробно двете фигури на предните седалки.