Барбара Клевърли - Тигър в двореца

— Да, така мисля. През последните няколко месеца той е живял из целия дворец, спал е където завари, свирал се е по ъгълчета. Разбрал е много неща и е действал находчиво. Още в зенана е научил много за живота и интригите, също и за оцеляването. Мисля, че майка му е оказала върху него по-голямо влияние, отколкото хората предполагат. Може дори тя да е в основата на всичко. Никой по-добре от Бахадур не е познавал интригите в двореца и не ги е тълкувал по-адекватно. И след като се е досетил…

— Изнудване. Борба за власт — рече Едгар.

— Нищо чудно, че изглеждаше толкова сигурен в себе си, след като бе обявен за юварадж. Той не само беше бъдещият владетел, но и държеше натясно двамата си регенти. И съм убеден, че им го е показал по най-красноречив начин. Бахадур нямаше да чака. Според мен им е казал каквото знае и какво смята да направи с информацията си, ако не му играят по свирката. Двамата са планирали нещата доста преди лова. Историята с брашното си е чиста детинщина — нелепа демонстрация на властта му над тях. А какво е щяло да стане, ако е осъществил заплахите си и е казал каквото знае на баща си?

Едгар потръпна и изрази малко пресилено ужаса си от зададения въпрос.

— По-добре хич не се и замисляй над това, приятелю! Да, вярно, вероятно са направили единственото, което им е оставало. Извършването на убийство и загубването на бъдещата им власт би било за предпочитане пред перспективата върху тях да се излее гневът на Удай.

— И въпреки това има нещо, което продължавам да не схващам — продължи Джо.

— Липсващото парченце? И то ще изскочи отнякъде. Но засега да се съсредоточим върху подреждането на наличните парчета върху масата.

Едгар изведнъж насочи разговора в друга посока.

— Ами смъртта на другите двама синове? Бишан и Притви? Нали не искаш да кажеш, че…

Вратата се отвори и двамата чуха имената си. Сахибите Трууп и Сандиландс влязоха, за да разговарят за последен път с умиращия махараджа.

Преливащ от чувства и очевидно наскърбен, Едгар се втурна да поеме протегнатата ръка на Удай.

— Едгар, приятелю! Мисля, че е време да си вземем довиждане. Не ми остава много време. Макар че не мога да не се съглася с… Тагор ли беше?… когато казва: „Пеперудата брои не месеци, а мигове и пак има време в изобилие.“ Ала смъртта превръща подобни изречения, дори и най-проникновените, в банални фрази!

Беше облечен в елегантен ачкан от бял брокат, коприненият му тюрбан бе обсипан с перли, беше полегнал на диван, с чаша уиски край лакътя. Джо си помисли, че махараджата изглежда свеж като младенец, изискан и приветлив като домакиня на литературен салон от ХVІІІ век. Сигурно самият Волтер е бил приветстван в салона на мадам Дю Дефан със същия чар, подплатен с деликатно ласкателство. Сред групичката музиканти, които нежно свиреха страстна мелодия, Джо не би се изненадал да види младия Моцарт, седнал зад клавесина. Но илюзията се разсея от вида на символичната купчина слама край прозореца и двамата раджпути, застанали край нея с мрачни лица, готови да положат отгоре своя принц, когато настъпят последните му мигове. В далечния ъгъл на стаята писарят вдигна глава и се усмихна.

Присъстваха трима от първенците в двореца: Залим Сингх, за пръв път с безизразно и сериозно лице, сър Хектор и възрастен раджпут с достолепен вид, когото Джо взе за дворцовия лечител.

— Много любезно от ваша страна да се отбиете, Сандиландс — продължи Удай. Преди Джо да успее да каже нещо, махараджата вдигна ръка. — Моля ви, не отваряйте темата за гибелния лов. Никой не може да се бори срещу съдбата, макар всички ние непрекъснато да се опитваме. И ето, вие ме гледате как продължавам да се боря. Вече изразих волята си прахът на Бахадур да бъде разпръснат над реката заедно с моя. В живота прекарвахме малко време заедно, но ще извървим един до друг великото си пътешествие в смъртта.

От окото на Едгар се отрони сълза, която си проправи път по грапавата му буза.

— Моите лечители… както виждате… — Посочи двете неподвижни фигури край главата си. — … вече ми дадоха хирания гарбха и ето че започвам да усещам въздействието й. — Обърна се към сър Хектор. — Понеже знам, че се интересувате, Хектор, нека ви кажа — усещам очакваната вътрешна топлина, болката ми намаля с… колко… осемдесет процента… погледът ми се проясни и мисълта ми е пъргава. Направо удивително! Но все пак да не смесвам физическото въздействие на хапчето с щастието, което ме обзема и което повдига духа ми.