Майкъл Добс - Къща от карти

– Виждаш ли, тук имам достъп до финансовите данни. И мога да проверя точната дата кога е платен абонаментът, дали е с чек, или с кредитна карта, кога е започнал абонаментът...

Мониторът блесна от многото текст.

– Само трябва да имаш нужната парола и... леле-мале!

Отблъсна се от екрана, сякаш той го беше обидил. После започна пак.

– Мати, няма да повярваш...

– Каквото и да е, може и да повярвам.

– Според счетоводните справки Чарлз Колингридж никога не е плащал за абонамента – нито този месец, нито никога. Данните му са само в списъка за разпращане на материалите, но не и в списъка за плащане.

– Кевин, можеш ли да ми кажеш кога за пръв път се е появило името му в списъка за разпращане? – попита тя много меко.

Още няколко натискания на клавиши, този път внимателно, церемониално.

– Боже. Точно преди две седмици.

– Нека пак повторим, Кевин. Искам да съм сигурна, че разбирам правилно. Някой в тази сграда, който не от счетоводството и който не разбира много от компютри, е променил списъка, за да добави името на Чарлз Колингридж за пръв път преди две седмици.

Той кимна. Лицето му беше пребледняло.

– Можеш ли да ми кажеш кой е променил файла или от кой терминал е променен?

– Не. Би могло да се направи от всеки компютър в сградата. Тази компютърна система ни има доверие...

Той поклати глава, сякаш се бе провалил на най-важния тест в живота си.

– Не се безпокой, Кевин, ти беше страхотен.

Тя се обърна от екрана към него и се наведе малко напред.

– Хванахме следата. Но сега е много важно на никого да не казваш и думичка за това. Искам да хвана този, който го е направил, а ако знае, че го търсим, ще си покрие следите. Моля те, нали ще ми помогнеш да опазим това в тайна, докато имаме повече информация, за да продължим?

Погледът му срещна нейния.

– Че кой, за Бога, би ми повярвал, дори да кажа нещо? – промърмори той.

Красотата е в очите на наблюдателя. Истината е в ръцете на редактора.

Понеделник, 8 ноември – петък, 12 ноември

Неделните вестници дори не се бяха опитали да скрият раздразнението си. Самюъл и Ърл, както и другите министри от Кабинета, които се очакваше да се кандидатират, се бяха държали прилично, нямаше открити лични атаки срещу съперника, затова пресата реши да свърши тази работа вместо тях.

„Обзървър“ заяви, че „за момента кампанията е разочароваща, като все още се очаква някой кандидат, който да вдъхне живот в партията“. „Съндей мирър“ я окачестви като „досадна и дразнеща“, а „Нюз ъф дъ уърлд“, за да не паднат по-долу, я описаха в типично техен стил като „банална като нощни газове“. „Самюъл или Ърл? – пишеше списание „Пийпъл“ – Ако това са възможните отговори, значи въпросът е бил глупав.“

В понеделник сутринта критиките вдигнаха адреналина в кампанията. Окуражени от написаното в медиите, че правилният претендент още не се е появил, още двама министри от Кабинета хвърлиха шапки на ринга – Партик Ултън и Пол Макензи, министър на здравеопазването. И за двамата се смяташе, че имат сериозен шанс за успех. Макензи беше станал популярен със схемата за разширяване на болниците, а после беше успял да прехвърли вината за отлагането й към Министерството на финансите и Даунинг Стрийт. „Влизам в играта!“ – обяви той.

Откакто беше говорил с Ъркарт по време на партийната конференция, Ултън не беше спрял да търчи зад кулисите. Беше обядвал с почти всеки редактор от Флийт Стрийт, беше изпил много питиета с някои от водещите фигури в редиците на партия-та и беше спал само със съпругата си. Също така той смяташе, че има преимущество или поне уникалност в северняшките му корени, и се надяваше това да го издигне като „националния“ кандидат, за разлика от другите основни претенденти, чийто произход лъхаше на авокадо и зехтин. Едва ли това щеше да притесни шотландците, разбира се, които имаха навика да гледат на такива неща като на чуждестранни лудории. Ултън се беше на-дявал да забави официалното си влизане в състезанието, искаше да види как ще се развият кампаниите на другите, но пресата от уикенда беше като боен призив и той реши да не губи повече време. Свика пресконференция на летището в Манчестър, за да направи изявление от така наречения от него „домашен терен“, като се надяваше, че никой няма да обърне внимание на факта, че специално беше летял от Лондон, за да го направи там.

Критиките от страна на пресата накараха всички да наточат остриетата. Ърл повтори критиките си относно околната среда, но този път избра директно да атакува работата на Майкъл Самюъл без повече кодирани послания. Самюъл отвърна, че поведението на Ърл заслужава порицание и е неуместно, при условие че са колеги в Кабинета, а също така е и лош пример за младите хора от страна на един министър на образованието. Междувременно острото изказване на Ултън в Манчестър относно нуждата „да се възстановят английските ценности с един английски кандидат“ беше бурно атакувано от Макензи, който отчаяно се опитваше да преоткрие келтските си корени и твърдеше, че това е обида към петте милиона шотландци.