Майкъл Добс - Къща от карти

Имаше няколко паркирани коли в алея, оградена от дървета, която водеше до сградата, а входната врата бе отворена. Изненада се, като видя, че хората се разхождат наоколо свободно, без присъствието на страховити сестри в бели престилки, както бе очаквала. Явно не патрулираха за потенциални бегълци. Тя паркира в алеята, събра ума и куража си и се приближи към сградата.

Грамаден джентълмен с вълнено сако и побелял армейски мустак се приближи към нея и сърцето й се сви. Това сигурно беше охраната, която пази от нашественици.

– Извинявай, миличка – каза той с остър акцент, като я пресрещна пред входната врата. – Да си виждала някой от персонала? Все се крият в дните за посещения, не може да ги намери човек, като му потрябват.

Мати се извини, че не знае, и се усмихна с облекчение. Късметът я беше последвал и беше уцелила най-подходящия ден за избягване на неудобни въпроси. Мястото имаше атмосфера по-скоро на модерна зона за отдих в провинцията, отколкото на институция: нямаше усмирителни ризи, решетки на прозорците и ключалки на вратите, а и не миришеше на болница. Намери карта за евакуация, закачена на стената в един от коридорите, на която имаше детайлна схема на къщата и градините около нея, и Мати я използва, за да проучи мястото и да потърси своя човек. Намери го на една градинска пейка отвън, загледан през поляната към октомврийското слънце. Откритието й не я зарадва. Тя знаеше, че идва с цел заблуда.

– Хей, Чарли! – възкликна тя и седна до него. – Каква изненада да те видя тук.

Той я погледна с тотално неразбиране. Изглеждаше изхабен, реакциите му бяха забавени, сякаш умът му беше някъде далеч.

– Аз... съжалявам – промърмори той. – Не мога да се сетя...

– Мати Сторин. Трябва да ме помниш. Прекарахме много приятна вечер заедно в Борнмът преди няколко седмици.

– О, съжалявам, г-це Сторин. Не помня. Нали разбирате, аз съм алкохолик, затова съм тук, и се страхувам, че преди няколко седмици не бях в състояние да запомня каквото и да било.

Откровеността му я хвана неподготвена. Той се усмихваше смирено.

– Моля те, не се притеснявай, мила – каза той, като потупа ръката й като възрастен чичо. – Аз съм пристрастен. Мъча се да се излекувам. Бях измислил един милион начини да го крия от останалите, но залъгвах само себе си. Искам да се оправя. Затова съм тук.

Мати се изчерви силно. Бъркаше се в личния живот на един болен човек и много се срамуваше от това.

– Чарли, ако не помниш коя съм, сигурно не помниш и че съм журналист.

Той дръпна ръката си, усмивката му изчезна и бе заменена от изражение на примирение със съдбата.

– Лошо. А ми се стори такова приятно момиче. Но предполагах, че рано или късно щеше да се случи, макар че Хенри се надяваше поне тук да ме оставят на мира...

– Чарли, повярвай ми, не съм дошла, за да ти тровя живота. Искам да помогна.

– Всички май казват така?

– Не казвай нищо за момента, остави ме за малко аз да говоря.

– Ами, добре. Както виждаш, не бързам заникъде.

– Твоят брат, министър-председателят, беше принуден да подаде оставка заради обвинения, че ти е помогнал да изкараш бърза печалба от търговия с акции.

Той размаха ръце, за да я спре, но тя подмина протестите му.

– Чарли нещо не ми се връзва всичко това. Просто няма никакъв смисъл. Мисля, че някой целенасочено се е опитал да подкопае репутацията на брат ти, като обвини теб.

– Така ли? – старите му очи, с подпухнали и набръчкани като стриди клепачи, потрепнаха с интерес. – Кой би направил такова нещо?

– Не знам. Имам само подозрения. Дойдох при теб да видя дали можеш да ме насочиш към нещо.

– Г-це Сторин, Мати – може ли да ти казвам така? Казваш, че сме стари приятели... Аз съм пияница. Дори не помня да сме се срещали. Как мислиш, че мога да ти помогна? Думите ми нямат никаква тежест.

– Не съм нито съдия, нито прокурор, Чарли. Просто се опитвам да подредя един пъзел от хиляди разпилени парчета.

Изтощените му очи се загледаха отвъд хълмовете към Доу-вър и канала, сякаш там съществуваше един различен свят.

– Мати, толкова много се напрягах да си спомня, повярвай ми. Мисълта, че опозорих Хенри и го принудих да подаде оставка, е почти непоносима за мен. Но не знам каква е истината. Не мога да ти помогна. Дори на себе си не мога да помогна.

– Нямаше ли да си спомняш, ако беше купил толкова много акции?

– Бях много болен. И много пиян. Има толкова много неща, за които нищо не си спомням.

– Нямаше ли да си спомняш поне откъде си взел парите или какво си направил с печалбата?