Майкъл Добс
Къща от карти
ЧАСТ ПЪРВА
РАЗБЪРКВАНЕ НА ТЕСТЕТО
Нищо не остава, не и вечно. Нито смехът, нито желанията, нито самият живот. Не и вечно. Затова нека вземем максимума от това, с което разполагаме.
Защо да пропиляваме живота си в търсене на една епитафия? „Ще те помним с обич.“ Трябва да си бил слабоумник, за да издълбаят това на надгробната ти плоча. Това е просто сантиментална диария. Нека приемем фактите – в живота има пълно и празно, а чрез политиката определяме кой печели и кой губи. Независимо дали ни харесва, или не, всички сме играчи.
„Всички, които го познаваха, го уважаваха.“ Пак грандиозно хленчене. Това не е за моя надгробен камък. Не уважението, а страхът мотивира човека; така се градят империи и се вдигат революции. Това е тайната на великите. Когато човек се страхува, че ще го смажеш, че тотално ще го унищожиш, неговото уважение неминуемо ще последва. Страхът за оцеляването е опияняващ, всепоглъщащ, освобождаващ. И винаги е по-силен от уважението.
Винаги.
Четвъртък, 10 юни
Сякаш едва преди миг се беше добрала до вкъщи, препъвайки се от умора на последното стъпало, а утринното слънце вече забиваше палци в очите й, като се прокрадваше иззад завесата и се настаняваше на възглавницата й. Тя раздразнено се обърна на другата страна. Главата й беше тежка, краката подути, а леглото до нея празно. Това, че му беше помогнала да довърши втората бутилка „Лийбфраумилх“, се оказа лоша идея. Беше свалила гарда и се беше оказала притисната в ъгъла от някакъв гнусен репортер на вестник „Сън“, от когото помнеше само акнето и неприличните намеци. Наложи се да излее остатъка от виното си върху ризата му, за да го накара да се отдръпне. Тя надзърна под завивката, за да се увери, че все пак не е била толкова пияна, че да го довлече със себе си. Въздъхна с облекчение – никой не дебнеше оттам; дори не беше свалила чорапите си.
Мати Сторин заблъска възглавницата, докато подчини формата й на юмруците си, после пак отпусна глава върху нея. Заслужаваше още малко време в леглото; знаеше, че няма да се спи следващата нощ. Изборна нощ. Ден на проклятието. На отмъщението на избирателя. Последните няколко седмици бяха зверски за Мати – под обсадата на нейния редактор, разпъната между крайни срокове, лутаща се между вдъхновение и издъхване. Може би след тази вечер щеше да има възможност да си вземе няколко дни отпуска, да си постегне живота, да намери по-качествено вино и по-качествени мъже, с които да прекарва вечерите си. Уви се по-плътно със завивката. Дори под лъчите на ранното лято тя чувстваше хлад.
Така беше откакто напусна Йоркшир преди почти година. Беше се надявала, че ще остави всички самообвинения и гняв зад себе си, но те все още хвърляха студена сянка, следваха я навсякъде, особено в леглото й. Тя потрепери, зарови лице в буците на възглавницата.
Опита се да гледа философски на нещата. Поне вече нямаше какво да я разсейва емоционално, и да пречи да открие дали притежава нужното, за да стане най-добрият политически журналист в този свиреп мъжки свят. Ще се грижи единствено за себе си, дори котка няма. Но е трудно да гледаш философски, когато краката ти замръзват. И когато не си пускал пералня. Отметна завивката и изпълзя от леглото, за да стигне до откритието, че чекмеджето с чисто бельо е празно. Беше изчислила грешно, забравила, толкова много неща и толкова малко време, най-малко пък за тъпото пране. Прерови другите чекмеджета, всяко ъгълче, разхвърля всичко, но не намери. Ужас, добре, че няма мъж наоколо, който да стане свидетел на това. Зарови се в коша за пране, оттам измъкна бикини от преди седмица, но носени само един ден. Обърна ги наопаки и ги обу. Готова за битка. Мати Сторин с въздишка отвори вратата на банята и започна деня си.
Когато здрачът започна да се спуска в юнското небе, четири комплекта метал-халогенни лампи щракнаха и с тихо жужене осветиха предната част на сградата с режещата си изкуствена мощ. Ярката светлина прониза дълбоко фасадата, имитация в стил от времето на крал Джордж Първи, зад която се помещаваше щабът на партията. Една завеса на третия етаж потрепна, някой хвърли поглед на случващото се навън.
Нощната пеперуда също забеляза лампите. Чакаше спускащата се нощ, подготвяше се, кацнала в малка цепнатина в една от близките кули на църквата „Сейнт Джон“, елегантната конструкция на архитекта Кристъфър Рен, намираща се в средата на Смит скуеър. Църквата отдавна вече се ползваше за светски цели, на свети Джон му беше съкратена бройката, но четирите варовикови кули все още се издигаха мощно над този безбожен площад в сърцето на Уестминстър. Гледаха надолу, мръщейки се неодобрително. Но не и пеперудата. Тя се тресеше от вълнение. Разпери крилца, привлечена от десет хиляди вата енергия и тласкана от инстинкт на милиони години.
Читать дальше