Майкъл Добс - Къща от карти

Пеперудата се пребори с полъха на ранната вечер, цялото й същество се стремеше напред в реката от светлина. Прелетя над главите на събиращата се тълпа, отвъд шумотевицата и суматохата на приготовленията. Летеше все по-бързо и по-близо, нетърпелива, страстна, нервна, амбицирана, без да я интересува нищо друго освен силата, която я привличаше; сила, която беше по-голяма от всичко и на която не можеше да устои. Пеперудата нямаше избор.

Една малка ярка експлозия проблесна, когато пеперудата се блъсна в осветителното тяло, милисекунда преди крилата й да се залепят за нажеженото стъкло и да се изпарят. От овъгления й труп се понесоха малки пари на отчаяние, докато падаше като свален самолет, презглава, надолу към земята. Нощта бе взела първата си жертва.

Друга от ранните жертви на нощта беше подпряла лакти на лакирания барплот в „Маркизът на Гранби“, на съседния ъгъл, недалеч от нарастващата суетня. Истинският маркиз на Гранби е бил популярна военна фигура преди повече от двеста години и можеше да се похвали с повече кръчми, кръстени на него, от която и да било друга личност в страната. Обаче маркизът не беше устоял на политиката, беше изгубил пътя си и умрял в дългове и депресия. Същата съдба очакваше и Чарлз Колингридж според много от търпеливите му приятели. Не че Чарли Колингридж е бил избиран някога, но маркизът също не е бил: друг беше проблемът им. Колингридж беше на около петдесет и пет, но изглеждаше по-стар, изхабен, а и кариерата му във военното дело не беше особено бляскава – две години служба, които не му дадоха кой знае какво освен чувството, че не заема много адекватно място в обществения живот. Чарли винаги беше искал да прави това, което смята за редно, но постоянно се забъркваше в инциденти. Случва се, когато имаш навика да пиеш.

Денят му беше почнал рано със самобръсначка и вратовръз-ка, но сега брадата му беше набола, а вратовръзката се полюшваше по средата на мачтата. Очите му подсказаха на бармана, че първата от трите големи водки не беше и първа за деня на Чарли. Но той беше симпатичен пияница, винаги му се намираха усмивка и добра дума. Побутна празната си чаша през бара.

– Още едно? – попита барманът критично.

– И едно за теб, добри човече – отвърна Чарли и бръкна за портфейла си. – Опа, само че нещо не ми стигат – промърмори, като гледаше самотната банкнота с недоумение, – сигурен съм, че тук някъде...

– Това ще стигне – отговори барманът – За мен нищо, благодаря. Ще бъде дълга вечер.

– Да. Ще бъде. Малкия ми брат, Хал, знаеш ли го?

Барманът поклати глава, бутна питието по лакираната повърхност, доволен, че тази дърта пияница няма повече пари и скоро ще се махне от бара му.

– Не знаеш Хал? – попита Чарли учуден. Отпи. – Трябва да го знаеш. Всеки го знае, той е министър-председателят.

Не е лошо да си визионер. Да. Да имаш идеали или поне нещо, което да закачиш на партийния билет. Да гледаш в бъдещето. Много е полезно, не мислите ли? Например, когато времето е ясно, повечето политици виждат до... ами, знам някои, които виждат почти до бедните квартали на Батърсий в Лондон.

Франсис Юън Ъркарт беше мъж с много звания: депутат, съветник на Короната, което му гарантираше обръщението „многоуважаеми“, министър на Короната и командор на Ордена на Британската империя. Той беше всичко това и това беше неговата нощ, но въпреки това той не й се наслаждаваше. Беше смачкан в ъгъла на малката и задушна всекидневна, натикан под грозна настолна лампа от шейсетте, която изобличаваше знаците на оредяване в косата му. Беше обсаден от богаташките съпруги, които доброволстваха в избирателния му район. Те бяха отрязали пътищата му за спасение и трябваше да ги слуша как плямпат какво са свършили в последния момент и с какви обувки са били обути. Чудеше се за какво си правят труда. Това беше кварталът Съри, социални групи А и Б в терминологията на екзитполовете на агенциите за проучвания. Тук паспортите бяха приготвени отдавна и рейндж роувърите чакаха пред къщите. Рейндж роувъри? Единственият случай, когато гумите им имаха контакт с кал, беше, ако случайно ги паркират небрежно на полянката пред къщата късно някоя петък вечер или като оставят малките Джони и Ема пред частното училище. Предварителните проучвания в тези райони се смятаха за лицемерие. Тук не брояха гласовете, а ги теглеха.

– Още едно сиропирано охлювче, г-н Ъркарт? – Дебела жена, в чиято гръд, покрита с рокля на големи цветя, сякаш се криеха две шавливи котета, навря в лицето му чиния подгизнали тестени сладкиши.