Майкъл Добс - Къща от карти

– Какво, дявол да го вземе, имаш предвид?

– А, не знаеш ли? Имаме два указателя. Единият е официален, другият... Ама не се тревожи, пазим си черната книга с голямо внимание. Няма да се случи отново – малка пауза. – Или пък ще се случи?

Министърът беше въздъхнал, звук, пълен с меланхолия и вина.

– Не, Франсис, няма да се случи пак, мамка му.

Още един грешник беше стигнал до бързо разкаяние.

Партията дължеше много на Ъркарт, всеки знаеше това. И след тези избори беше време той да си получи дължимото.

Изведнъж една от отдадените на каузата дами върна Ъркарт в реалността. Очите й бяха превъзбудени, бузите поруменели, дъхът й тежък от киселия послевкус на сандвичите с яйце и кресон, всякаква сдържаност и дискретност в маниера й бяха преборени от жегата и вълненията от деня.

– Кажете ми, г-н Ъркарт, какви са плановете ви? Ще участвате ли и в следващите избори? – попита тя безцеремонно.

– Какво имате предвид? – отговори той, като се отдръпна от нея, а в очите му проблесна оскърбление.

– Не мислите ли вече за пенсия? Вие сте на шейсет и една, нали? Ще сте поне на шейсет и пет за следващите избори – настояваше тя.

Той приведе високата си, ръбеста фигура, за да я погледне право в лицето.

– Г-жо Бейли, все още съм с акъла си и за много среди на моята възраст тепърва влизам в апогея на политическата карие-ра – отговори през свити устни, които вече не носеха гънките на добрия тон. – Все още има много работа да свърша. И много неща да постигна.

Той й обърна гръб, без да си прави труда да скрие раздразнението си, въпреки че дълбоко в себе си знаеше, че тя е права. Здравите червени цветове на младостта му отдавна бяха изчезнали, златното стана сребърно, както обичаше да се шегува. Носеше косата си по-дълга, за да компенсира. Сухото му телосложение вече не изпълваше класическите костюми така приятно, както преди, а сините му очи бяха станали по-студени с преминаването на толкова много зими. Високият му ръст и изправената стойка го правеха обект на внимание в претъпканата стая, но един министър, пътя на когото навремето беше пресякъл, му беше казал, че има усмивка като дръжка на урна с пепел. „И дано тази пепел скоро е твоята, старо копеле такова.“ Ъркарт не беше вече в разцвета на средната възраст и не можеше да го крие, дори от себе си. Опитът вече не беше негов съюзник.

Колко години наред беше гледал как по-млади и по-малко талантливи мъже се издигат по-бързо от него? Колко пъти беше бърсал сълзите им, бърсал задниците им, заравял тайните им, за да им прочисти пътя? Да, те му бяха длъжници! Все още имаше време да остави своя отпечатък в историята, но и двамата с г-жа Бейли знаеха, че това време не е много.

Но дори след като й обърна гръб, тя продължи да го преследва със словоизлияния относно идеята да се направи еднопосочна отсечка около търговския център на Хай Стрийт. Той потърси с умоляващ поглед съпругата си Мортима, която се занимаваше с банални любезности в другия края на стаята. Когато привлече вниманието й, само един поглед й трябваше, за да разбере, че отдавна е трябвало да му се притече на помощ, и тя бързо се появи до рамото му.

– Дами, надявам се, че ще ни извините, но трябва да се приберем в хотела и да се преоблечем преди преброяването на гласовете. Нямам думи да изкажа цялата си благодарност за помощта ви. Знаете, че сте незаменими за Франсис.

Ъркарт дори успя да се усмихне на г-жа Бейли; усмивка като мушица еднодневка, толкова кратка, че едва се появи, преди да умре, но достатъчна да възстанови добрия тон помежду им. Той бързо тръгна към вратата. Вземаше си довиждане с домакинята, когато изборната асистентка, която също беше в стаята, му махна с ръка да изчака. Тя усърдно драскаше някакви бележки в тефтера си, докато говореше по телефона.

– Точно записвам резултатите от предварителните проучвания – обясни тя.

– А пък аз точно се чудех защо това не е свършено още преди час – отново само намек за хумор, който умря, преди да стигне до очите му.

– Нещата не изглеждат толкова добре като миналия път – каза тя, изчервявайки се от забележката му. – Много от поддръж-ниците ни, изглежда, са си останали вкъщи. Трудно е да се каже, но подозирам, че мнозинството ще бъде по-малко. Не мога да кажа с колко.

– Проклети да са. Заслужават да им се наложи да търпят опозицията няколко години. Може би това ще ги накара да си размърдат задниците.

– Скъпи – жена му го успокояваше, както беше правила в безброй предишни случаи, – бъди по-щедър. С мнозинство от двайсет и две хиляди може да си позволим един мъничък спад, нали?